Живеела едно време в древния Тутхон омайно красивата Елица.
Елица греела като целуната от слънцето с разпуснати до нозете руси коси и синьо-зелени като морето очи,
кожата и била с нежен загар, а усмивката й можела да успокои и морски звяр.
Тя заслепявала с хубост и ум всички моми в морския град, а те се пукали от завист и злобно я наричали „вещица“. Но Елица не била вещица, а веща да лекува. Тя имала хем дарба, хем познанията, които наследила от своята баба. Била знахарка и отдалече прииждали хора да ги лекува – знатни и бедни, жени и мъже, старци и деца,
местни и чужди…
За всеки лек, момичето намирало билка… Прочуло се името й чак до двора на българския владетел в Калиакра.
Един ден при нея дошла не коя да е, а дъщерята на владетеля –  прелестната Калина.
Калина била нежна и надарена с изящна хубост. С коси по черни от гарванови пера, кожа бяла като албанос,
с бузи и устни алени като озрели череши, очите и тъмни като нощта с проблясващи в тях звезди.
Но въпреки заслепяващата красота, видимо нещо мъчило знатната дъщеря.
Усмихвала се едва едва, натъжено… Гледала сякаш с празен поглед, на ум и сърце, които са в мислите си
някъде надалеко.
Елица веднага познала болката й. Някой юнак ще да е разбил сърцето на Калина на хиляди парченца,
а тя неспособна да ги залепи блуждаеше в мислите си там, където е той. Надалече, много наделече…
Когато Калина заговори на Елица, сълзи се търкулнаха от девичите очи, стекоха се по алените бузи,
навлажниха сочните устни, а после напоиха земята… Там където падаха, „страстниче“ никнеше.
Елица събра цветовете на билето и свари чай. Подслади го с ароматен липов мед и го подаде на Калина да отпие. Девойката отпи веднъж, дваж… пък се поуспокои. Сълзите секнаха и доразказа своята тъжна история.
Елица бе отгатнала вярно, сърдечна бе мъката на алената Калина. Крум бе виновен за мъката й.
На война заминал с войската на баща й, чужди земи да покорява. 3 г. не го бе виждала. Сърцето и се късаше.
На него го бе врекла. Обичаше го с цяла душа, но не знаеше, ни той нея обича ли, ни жив ще се върне ли?
Тъгата я мъчеше. Неизвестността също. Калина отваряше очи с мисъл за Крум по изгрев и ги затваряше пак
с мисъл за него преди да потъне в неспокоен сън. А като заспеше сънуваше неистово.
Сънуваше страшни, кървави сцени, в които живота му някой отнемаше.
Най я мъчеше друга девойка, по-чуждите земи да не залюби. При другата да остане и при нея да не се завърне.
А Крум бе Калина, само веднъж - в нощта преди да замине - целунал, но така, че за цял живот отпечатък в сърцето й да остави, а после й бе продумал, че да го обикне и да го чака не бива, че на война отива и жив да се върне,
не може й обещае.
Калина обаче ни очи, ни сърце за друг имаше. Него чакаше, него искаше, него любеше…
Елица изслуша разказа съсредооточено до край, след което на Калина заръча, кога тъгува по своя обичан Крум
и сълзи в очите и напират, чай от „страстниче“ да пие. Кога кошмари сънува, лоши мисли и страхове,
че друга жена обичният й ще залюби я мъчат, тогава да сяда на брега на морето по залез слънце,
камъче от скалата на която седи да отронва, да го хвърля във вълните й и на морето да продумва:
„Ех, моренце, морнцее…  на лошите ми мисли и страхове в дълбините си, намери им местенце.
В скала като тази, от която отроних камък, превърни ги, да могат русалките на нея да отмарят
и по една добра дума за сбъдната любов за мен и Крум да изговарят.“
После към розовеещето небе да поглежда със сърце изпълнено с надежда и залязващото слънце за късмет, здраве и сполука за себе си и своя любим да моли.
Тръгнала си Калина с лекота на душата след срещата с вещата знахарка Елица. Заръките й до една спазила.
И минало колко се минало, свиден войн от свитата на владетеля български, лично да предаде покана за сватбата
на Калина и Крум, бил при Елица изпратен. Любов от пръв поглед и тез двама млади поразила и сватба двойна
се спогодила - с две булки, коя от коя по-красива и двама момци - юнаци, в чийто гърди смелостта и любовта пиршество си сътворили. А след още време и две рожби се родили – едно момче и едно момиче.
Момчето с коси по-черни от на гарван, бузи алени и очи като нощното небе, а момичето – със златни коси,
от слънцето целунато и очи синьо-зелени като морето.
И за тези двамата имам приказка, но нея друг път ще ви разкажа.

Разказвач и фотограф: Ирена Сиракова

Ако бях книга, не бих искала да ме прочетеш на един дъх.
Бих искала след всяка прочетена страница, да ти се налага да спираш, за да усмислиш прочетенето.
Да се откриваш, да израстваш, да опознаваш сам себе си...
Да се връщаш да ме препрочиташ и да ме пренаписваш със собствен смисъл.
Ако бях дума, ми се иска да бях от тези благозвучните, лесни за изричане,
за които ти се налага обаче да си припомниш в речника смисъла им.
Ако бях...
Но не съм... нито книга, нито дума...
Жена съм. Просто жена.
Ще ти отнеме години да ме изучиш и накрая пак няма да си ме разбрал напълно.
Просто аз, не съм точна наука.
Не можеш да ме побереш между две корици. Не се и опитвай даже! Ще се скъсат по шевовете!
Не са ми достатъчни просто, разбираш ли?!
А пък и черни букви на бял лист..?! Ти сериозно ли?!
Цветна съм. Преливам от цветове всъщност.
Ярка като екзотична птица.
И също толкова свободомислеща и независима.
Да ме опитомиш ще е жалко.
За света ще е жалко. За теб също.
Когато ми се лети, остави ме да полетя. Ще се върнa при теб... но само ако преценя, че заслужаваш.
С мен ще можеш да си говориш на всякакви теми и по всяко време.
Ще те изненадам с разсъжденията си.
Дори да не си съгласен, винаги ми давай шанс да ти обясня защо мисля така.
Зад всяко твърдение стоят безброй причини и следствия. Кое от кое по-интересни.
Като мен самата.
Ще те обърквам. Ще те предизвиквам.
Понякога ще се съчинявам в истории, друг път ще се преразказвам,
а най ще те побърква, когато се пренаписвам.
Нищо, че не съм книга, буква по буква сърцето ти ще ме опознава.
Звучи ти сложно знам...
А пък всъщност съм толкова лесна за обичане, ако ти позволя обаче, точно ти, да ме обичаш.
Защото повярвай, трудно някому позволявам.
Не съм аз за всеки. Не съм. И нека така да си остане.

Автор: Ирена Сиракова
Фотограф: Александър Сираков

Порастваш…
Но мама вечно ще е мама,
макар отдавна да не е целия ти свят.
Ще бъде тя опора, на която винаги
ще можеш ти  да се опреш.
Ще помниш как ухаеха на цветя косите й,
и как светеха звезди в очите й
дори когато няма да е вече част от дните ти
на пораснал, помъдрял, прошарен мъж.
Ще пазиш спомени най-скъпи
за милувки, нежност, обич и закрила
и ще отправяш молитви към небето,
които ще завършваш със:
„Благодаря ти майко моя, мила,
че отгледа ме с любов и сила
и позволи ми да се превърна от дете във пълноценен мъж!“
А тя с усмивка ангелска
ще те поглежда от небето
и ще благославя дните дето
позволил си й да бъде учител свиден тя за теб,
полагайки основи на твоя светъл мироглед.

Автор: Ирена Сиракова
Модели: Ирена и Александър Сиракови
Фотограф: Daniella Petkoff Photography

Когато той изричаше думите „Обичам те!“ -
ей така, между другото, по навик или за да запълнят тишината помежду им –
тя ги чуваше, но не успяваше да ги почувства, дори да знаеше, че той ги чувства.
Когато обаче той й показваше със своите действия и жестове на внимание любовта си,
тя притихваше, сърцето и почти спираше да бие и цялата й душа мъркаше нежно,
като малко коте, наслаждавайки се на искренността на неизреченото „Обичам те“.
Тези негови „Обичам те“ бяха почти поравно в двете кошници на везната
и превръщаха живота й с него в романтична приказка,
подпечатана с „тук и сега“, „днес и завинаги“, „на планетата Земя“...
Тя от своя страна не харесваше да изрича своите „Обичам те“ в отговор на неговите непочувствани от нея,
но понякога от вежливост и за да му върне жеста все пак ги изричаше.
Когато нейните „Обичам те“ обаче извираха от сърцето й, бе в моментите, когато тя чувстваше,
че прелива от обич и да я изрази само с милувка, нежност, сбъднатост…  й е крайно недостатъчно.
Ами да. Не й беше.
Тя искаше направо с цяло гърло да закрещи:
 - “Обичам те, обичам те, обичам те… Ти, чуваш ли?! Обииичааам теееее…“,
докато прокарваше пръсти през косите му, хапеше подивяла устните му, забиваше нокти по гърба му…
Упс.. то това беше третият й вид „обичам те“…
Добре де. Разбрахте ме.
Такава си бе тя. Несдържана в емоциите си.
Но той затова не можеше да й се насити.
Заради нейната несдържаност и вулканични емоции, когато идеше реч за „Обичам те!“.
А пък тя бе вечно жадна за неговите неизказано-доказани „Обичам те“.
Все й бяха малко, дори да бяха по няколко на ден.
Ненаситница бе тя.
Все чакаше още и още и още… докато остаряваше редом до него.
Ето така минаваха дните им… измежду многото им видове „Обичам те“.
Щастливи ли бяха? Не бяха ли? Само те си знаят…
А на нас остава да се чудим, колко точно „Обичам те“ и кои -
тези които ние поувствали сме изрекли или тези, които макар и неизречени от някого сме почувствали –
ще накарат душата ни, да засияе от щастие?

П.П.
Разказвача и музата му, т.е. главните виновници, са и двамата на снимката, докато синът им, демек фотографът, запечатва през обектива едно от многото им "Обичам те".  ;)

Автор: Ирена Сиракова
Фотограф: Алесандър Сираков

Вдишвам, издишвам…
аромата на лавандула ме омагьосва.
За миг се чувствам като горска фея,
която е полегнала в полето, за да чуе земята,
да си поговори с пчеличките, които жужат наоколо,
да се усмихне на облачетата в синьото небе
и да попее песента на вятъра,
докато слънчевите лъчи обагрят косите й в цвета на житото.
Замечтано поглеждам лилавите цветчета,
затварям очи и се отнасям за там където,
сказанията казват, че Св. Петър държи ключовете.
Полета ми ме отвежда не в окултното, а в реалността,
там където сърцето ми, забавило е своя ритъм,
за да се насладя с цялата си душа
на вълшебството и красотата на майката природа.
Връща ме в лавандуловото поле,
където аз – омагьосаната горска фея – отварям очи
и с усмивка осъзнавам, че Раят е на Земята, за тези,
които имат сетива да го усетят.

Разказвач:  Ирена Сиракова

Аз: - Здравей! Ти си София, нали? Аз съм Ирена, приятно ми е!
Тя: - Да. (пауза и любопитен поглед) Ти си толкооова хубава!
При, което детската й искренност ме остави без дихание, без думи за няколко секунди, преди да успея да й върна комплимента с "Ти също си хубава!. " И вече всякаш нямаше значение, че ръцете и ноктите ми бяха изцапини и омазани в черна смазка от веригата на колелото на сина ми, което току що бях оправяла, или пък, че излязох набързо рошава от вкъщи, при молбата на детето ми да го заведа с приятелите му в парка. Не. Нямаше значение. Почувствах се като пепеляшка на бала с принца. Само дето София не бе принца, а пък, аз както оставих парцала вкъщи, така излезнах, без феята да ме преобрази.
Аз: - Щом и двете сме толкова хубави, искаш ли да се снимаме?
Тя: - Да.
Кажете ми има ли нещо по-хубаво в лицето на човек от усмивката му?
Децата казват каквото мислят, без притеснение. Обезоръжаващо искрени са.
И любопитни. Преизпълнени с любопитсво.
Той: - Защо снимаш това дърво? - попита с детска почуда на 7 годишен.
Аз: - Защото ми харесва.
Той: - Харесва ти дърво?! Но това е просто едно дърво.
Аз: - Да. Харесвам дърветата. Харесвам природата и нейните творения: дървета, цветя, небе, трева, животинчета... И обичам да ги снимам.
Той: - Добре.
Хммм.... Този път аз останах учудена - твърде лесно се съгласи.
Кажете ми също, ако децата не бяха, такива любопитковци, как биха опознали света?
И си припомнете, че ние възрастните сме пример в живота на децата, но определено има и ние какво да научим от тях.

Любовта е маратон - или поне тя, я разбираше по този начин,
затова се стараеше да не допуска в живота си спринтьори,
които искаха да я спечелят за трофей,
но без желание да пробягат далечно разстояние.
Тя ги намираше за несериозници – без воля, без отдаденост…
Мъже, които не притежаваха нужната издръжливост
за да споделят щастието в очите й,
но едновременно с това и да бършат сълзите й когато е наранена.
Да я видят как израства,
как остарява,
как търси себе си
и им позвлява да я опознават бавно,
докато тя самата се губи в лабиринтите на собствената си душевност…
Не. Тя избираше ролята на препядствие по пътя на спринта им,
което ги препъваше и ги оставяше без дъх,
без да могат да се изправят и продължат,
преди да са помислили,
пречупили вижданията си под друг ъгъл…
Преди да разберат, че този трофей не им е по силите,
защото ще им ковства, както идейна, така и ценностна трансформация…
И тогава понякога ставаше чудо – някои от тях решаваха, че спринта вече не е за тях.
Решаваха, че имат достатъчно кураж, да се превърнат в маратонци.
Но не разбираха нещо много важно – само кураж не е достатъчен.
Воля, воля, воля….
Издръжливост, издръжливост, издръжливост…
Дисциплина, дисциплина, дисциплина…
И най-същественото и основното – мотивацията и откриването на смисъла –
да бъдат маратонци точно в нейния живот, припомняйки си всеки път,
когато им се струва примамливо да се откажат,
защо са избрали да споделят любовта, именно с нея.
Но неразбрали се проваляха и научаваха ценен урок.
А маратона изведнъж им се виждаше много по-желан, смислен, ценен…
от простотата на спринта.
Така вчерашни спринтьори, се превръщаха заради нея в маратонци,
готови да преминат с мъжество дългото разстояние, макар и не в нейния,
а в нечий чужд живот - на друга – не по-малко специална жена.
А тя..  Тя продължаваше да бъде препядствие и трансформация и смисъл...
Докато един ден в живота и не се появи „нейният“ маратонец,
с който и в момента са някъде там по трасето, давайки си един друг, смисъл да продължат.

Автор: Ирена Сиракова