Най-прелестна, най-свидна, все още девица…
там в морско селище на боляри, рибари и занаятчии,
нявгаш живяла приказно - красивата Зорница.
С коси до петите, в златно от слънцето огрени,
с кожа като кадифе и очи по-сини от море,
все до нея се хващали на хоро всичките знатни момци,
не е трудно да си отговорите, защо.
Но надвиснали черни дни над Агатопол.
Нашественици с кораби десетки, акустирали пред крепостните му стени.
90 дни и 90 нощи да го превземат немогли.
Но на 91-та нощ, момците на вражеската офанзива неустоели
и от оръжието на нашествениците, с чест и храброст измрели.
Останали старците, децата, девойките…
да скърбят и с добра дума да ги споминат.
Пълководецът на чуждите наредил,
на мегдана оцелелите от селището да сберат ,
в трюмовете на корабите да ги заведат и с вериги да ги оковат.
Но когаз пред очите му се мернала най-прелестната сред прелестните – Зорница -
по-красива и ярка от небесна звездица, той на мига се влюбил в нея
и почувствал сърцето си как ускорено бие, та чак свят му се вие,
а кръвта му  бушува като морето, чийто вълни се разбивали в скалите на селището превзето ...
Той девицата на мига за своя жена пожелал
и на подчинените си, в неговата шатра да я доведат, заповед издал.
Когато Зорница в шатрата пристъпила, в очите и лют огън горял,
а разумът и трескаво се опитвал да измисли, как не със сила,
а с ум да спаси и последния оцелял.
И щом неверника и казал, че за жена я иска,
тя бързо се съвзела и три неща от бъдещия жених и хрумнало най-напред да поиска:
първо - да види родителите си;
второ - да не убиват никого от сънародниците й;
трето - да запази вярата си.
Влюбеният друговерец - нашественик веднага се съгласил
и приготовленията за сватбата и поверил
Сватбата била невиждана - християнка се омъжвала за чуждоземец,
който държал в подчинение всичките й събратя.
Невестата била неземно красива като зората -
облечена в златотъкана рокля до земята,
с колан от чисто злато, прихванат с пафти,
сандалите й също златни,
а русите й коси дълги и гъсти до самите й пети,
били по-лъскави от звезди,
на снежнобялата й шия блестяло златно кръстче;
в очите й сякаш искряли слънчевите лъчи ...
След сватбеното тържество Зорница, повикала на помощ всичката си сила
и на съпруга си  тържествено заявила:
"Ето, сега съм твоя жена и само смъртта може да ни раздели.
Но аз ти признавам, че не те обичам и няма никога да те заобичам,
затова само смъртта може да ме спаси".
В тоз чаз, в който изрекла съкровените си мисли,
тя се затичала към отвесните скали
и пред смаяните очи на всички,
които в нейна чест се били събрали,
изхлузила за миг своите златни сандали
и се хвърлила в морето, за да спаси това, което
все още не и било взето.
Младоженецът бил поразен не само от красотата й,
но и от бързия и силен ум, помогнал й да се отърве
от дадения обет, който бил на сила взет.
Преди да се съвземе хукнал след нея,
но верните нему другари му препречили пътя
и от гибел спасили, от любов погубения.
Впечатлен от гордостта и смелостта на златната девица,
нашественикът удържал на обещанието си
и подарил свободата и живота на хората в завоювания Аготопол,
в чест на безстрашната Зорница.

Автор и фотограф: Ирена Сиракова
Снимки от Черно Море, България
Приказката е вдъхновена от заснетите сандали в/у скалите  :)

Отишла девойката на брега на морето. А морето й рекло:
 - Девойко, ти която притихнала си пред магията на вълните и омагьосана гледаш как се разбиват във скалите, знаеш ли девойко как живота си, така да изживееш, че и след теб в таз земя, зрънце вълшебство да посееш?
 -  Ех моренце, ех братленце, живота си го живея, както мама ме научи :
да не подценявам силата на прошката; да бъда тактична; никога да не отблъсквам някому умишлено; преди да съдя, да изслушвам и двете страни; да бъда любезна и с познатия и с непознатия;да не забравям, че добротата докосва сърцата на всички; да не губя време, когато ми хрумне добра идея - възможно е току що и на някой друг да му е хрумнала същата -успеха спохожда, онзи, който е по-целеустремен; да търся добрия шанс, а не сигурност;
да обичам, щом сърцето ми го иска. – изрекла без дъх да си поема девойката.
 - Ех девойко, ех тракийко, хем простичко, хем дълбоко…  Каква умница е твоята майка.
Тя магията на теб е предала. Ти към нейната и твоята мъдрост добави и с твоето чедо някой ден я сподели. – завещало разумно морето.
Обърнала се девойката и рекла да си върви… Две крачки извървяла, пък се спряла… Върнала се на брега на морето. Ръцете си в две шепи допряла, и в тях, колкото може, морска вода събрала. Умила си с нея лицето и на морето благодарила задето, с нея то споделило мъдрост от дълбините и й вдъхнало от силата на вълните. После се врекла и пред морето и пред сърцето и тя зрънце вълшебство след себе си да посее, в ума на детето, чийто живот, като слънце й било писано да огрее.

Автор и фотограф: Ирена Сиракова
Снимки от Черно Море, България, някъде м/у Лозенец и Арапя
  

Днес сине, ще ти разкажа за добротата.
Ще започна с разяснението, че да проявяваме доброта означава да се грижим
за себе си и за околните, без едното да изключва другото.
Та как ще бъдеш добър към другите, ако не си на първо място добър към себе си?
И моля те не бъркай добротата с учтивостта!
В никакъв случай не бива да се престараваме да бъдем добри,
от желание да бъдем учтиви.
Желанието трябва вътре от сърцето да идва.
Въпросът е не да се жертваме, а да живеем с хората
в атмосфера на разбирателство и великодушие.
Благословен да е този ден, в който ще осъзнаеш,
че тъй като ти си важен, всичко, което правиш, е важно.
Затова всеки път, когато простиш, Вселената ще се променя;
всеки път, когато протегнеш ръка и докоснеш нечие сърце или нечий живот,
светът ще се променя.
С всяка добрина и с всеки акт на милосърдие нечия съдба ще се променя.
И нищо вече няма да е същото...
Когато се питаш, що е добротата, си припомняй, че във вътрешния свят на човека,
добротата е слънцето! А без слънцето не би имало живот.
И запомни дете мое: добър човек е не този, който умее да прави добро,
а този, който не умее да прави зло. Научи се да правиш разликата.
Научи също, че любовта, добротата, състраданието, съчувствието и помощта към
другите - те са лекарство, без странични ефекти при това. Така, че използвай ги щедро.
Когато се двоумиш как да постъпиш, си припомняй, че стореното добро,
е по-ценно и от сто проповеди в църквата. Така че действай, твори добро!
От мен да знаеш, че най-добрият начин да започнеш деня е събуждайки се сутрин
да си помислиш, колко хубаво е да донесеш радост поне на единo живо същество днес -
без значение човек или животинче!
Защото не може да си добър, ако не си милостив и състрадателен към животните.
Немислимо е дори.
Ти на кого стори добро днес? Кому донесе радост?
Ако не си... ами действай. Не отлагай!
Спомням си думите на един древногръцки философ, че доброто не е дреболия,
но се постига чрез дреболии.
Обичам тези малки добринки, които усмихват дните ми. Обичай ги и ти!
Ако си мислиш, че да си добър е трудно постижимо,
защото злото в този свят е твърде много и те провокира,
то си припомняй, че всеки може да бъде добър, стига силно да го иска.
Не ти трябва диплома за да бъдеш добър.
Не се налага да убеждаваш съществителното и глагола си да се съгласят
да бъдат добри....
Не ти трябва да знаеш втората теория на термодинамиките във физиката,
за да бъдеш добър.
Просто ти трябва едно сърце, изпълнено с доброта. Душа, създадена с любов.
А ти сине, ги притежаваш.
Повярвай ми, и най-малкото добро, което направиш, то ще е за твоя сметка,
ще ти дойде на помощ и ще те избави, когато съдбата е рекла.
Може да ти се струва нищо, но една твоя светла мисъл, изпратена към някого,
като Ангел хранител ще дойде при теб, когато си в най-голяма нужда и ще ти помогне.
Не се надявай обаче да ти се върне добрината на мига или пък от същия човек,
комуто ти си сторил добрина.
Бъди търпелив.
Ще ти се върне, когато най-малко очакваш, от който най-малко чакаш.
Това от опит го изричам.
Все ти разказвах, как сбъдвайки мечтите си, пред мен се отваряха невидими врати,
подаваха ми ръка, напълно непознати...
Така ставаше, заради бумеранг ефекта на моите сторини добринки.
И при теб ще е така.
Не се съмнявам.
И накрая дете мое, ще ти пожелая от душа и сърце, три неща да култивираш в себе си -
смелостта, доброта и любов към околните.
С тези трите, всичко друго ще си дойде на мястото.
С обич,
мама

Автор: Ирена Сиракова

Преди Бог да ме превърне в жена, бях русалка,
която също като сега, обичаше да се излежава върху скалите
и да наблюдава с удивление,
как в небето и морето бушува неукротима страст.
И как вятърът я разпалва до безобразие.
Как слънцето обагря контурите на облаците в златисто
и изкусително гали с лъчите си голата ми гръд.
 
Реши Бог да ме превърне в жена, защото се влюбих в теб
и пожелах да ти бъда любима,
като морето и небето, страстта да ни превзема,
в утробата ми твоето дете да бъде сътворено.
И обеща ми Бог, да бъда от русалка по-щастлива.
 
Забрави ли мили Боже, обещанието, което ми даде?
Забрави ли, защо се съгласих да ме превърнеш във жена?
Аз все още чакам да бъда неговата любима
и по--невъздържано от морето и небето да се слеем,
за да покълне семето му в мен и да го даря с детето,
обединяващо в едно различните ни светове,
които, когато се докосват в непокорна страст избухват
и вселени от щастие, любов и споделеност неистово творят.
 
Припомни си Боже!
Бъди благосклонен.
Аз – русалката,
той – смъртният…
Аз – жената,
той – мъжът…
Аз – небето,
той – морето…
Ти сам изписа във звездите, съдбата ни.
Нека бъде!
Нека съм неговата орисия.
Другимо не ми позволявай да принадлежа.

Автор: Ирена Сиракова

“Ревността – това е оскърбено самолюбие. Истинската любов, когато е несподелена, не ревнува, а умира, вледенява се.” - Алекса̀ндър Солженѝцин

С ревност не съм способна любовта ми към теб да оскверня.
Та ти заслужаваш да бъдеш щастлив и щом не е с мен, нека е с друга.
Аз усмивката ти търся
и радостта в очите ти,
сърцето ми ще продължи да стопля,
повече от огъня, който мисълта за интимност с теб подклажда.
 
На самолюбието не бих дала шанс да петни чистотата на любовта в сърцето ми.
Не и за твоя сметка.
Не, не бих.
Харесва ми да те обичам, по начина по който те обичам.
Красиво е!
Няма егоизъм…
Липсва нарцисизъм…
Преобладават чистота…,
дълбочина,
искреност
и наситеност на чувствата…
 
Несподелеността, колкото и да е болезнена,
приемам я аз за урок.
И се уча.
Всеки ден се уча…
Разголвам себе си с въпроси
и в отговорите им се преоткривам…
Да се поставям на твое място и да поглеждам през твоите зеници,
не се уморих.
И няма.
Нужно е.
Важно е.
В изкусен емпат се преобразих.
И в експерт по замръзяването и размразяването на бушуващи чувства.
Вледенявам ги за месеци, когато изтърпявам липсата ти
и ги размразявам за секунди, когато разчупиш с твоето „здравей“ света ми.
 
Тя - любовта, когато е истинска, не умира.
Не! Няма как. Не умира.
Тя просто заспива.
И живее в сънищата…
И чака…
С целувка да я събудиш
И някой ден на внуците си с „Имало едно време…“
с усмивка и топлина да я разкажеш.
За да знаят…
Да помнят…
И да я преоткриват…

Автор: Ирена Сиракова

Тая жена не бе нито хубава, нито лоша. Просто правилната.
Пасваше му като обувките изработени по-поръчка от майстор-обущар.
Можеше да обуе душата си в нея.
Но той не бе готов за жена по-мярка и толкова обикновена.
Търсеше нещо по-лъскаво - без значение ще хлопа или ще убива.
Искаше кръвта му да закипи, в сърцето му нещо да трепне, да подскочи...
Защо му бе жена, която около огъня в него тухлена камина да гради?

Автор: Ирена Сиракова