(...)
Съдбата, пак се намеси.
Ти бе зает с по-важни дела.
Помоли ме за прошка.
Каза, че съжаляваш.
Прозвуча ми безкрайно искрен.
Бе толкова мило.
Пожелах ти успех.
Имах нужда от този внезапно
връхлетял ме кураж,
за да почувствам,
че не си съвсем безразличен.
А тя – Съдбата – ще продължи
да ни държи надалеч.
Така ни е писано.


Автор: Ирена Сиракова

Реалността между мен и теб
е трудна за формулиране парадигма.
Ту е виртуална,
ту свръх емоционална.
Ако си в настроение
допускаш ме в твоя свят да надникна,
ако ли пък не, стъклена кула от мълчание,
около теб безцеремонно изниква.
Този път, докато съм още вътре,
ще се опитам и през онази,
с трите катинара и резе,
(...)
Целият стих може да прочетете в книгата:
"С вкус на нежност", чийто печат предстои.

Автор: Ирена Сиракова

Странно бе, как спомените, не напускаха съзнанието ми. Как се загнездиха в душата ми и оставиха открехната вратата, за да мога лесно да ги повикам, ако зажаднея за тях. С времето обаче избледняха и станаха все по-далечни. Първо се размиха чувствата и с тях се погреба и удоволствието, което ми се искаше да преживявам - отново и отново, когато ги повикам. Но уви!
С удоволствието се изпари и желанието, ти да си имаш своето място в сърцето ми. Накрая останаха бегли картини за нещо преживяно, но без палитрата емоции, всичко придоби сивкав отенък.
Всичко замря. И започна да трупа прах в архива.

Автор: Ирена Сиракова

- Как си? - ме попита.
Искаше ми се да ти отговоря:
- Липсва ми да ти се любувам, как танцуваш... ;)
А вместо това казах:
- Добре съм.....(...)

Копнежа ми по теб,
ми устройва безброй капани във ума
и е някак си закономерно да сънувам
това, от което се страхувам –
сънища коварни,
изпълнени с желание,
но и пропити със вина.
След тях съновника предсказва
прокоби тежки, предателства и много зло.
Едно тъничко гласче успокоително нашепва:
„-Не се плаши!
Ума шеги със теб си прави.
Знае , че да го обичаш,
а да не можеш да го имаш -
от това наистина боли.“
Съзнанието ми пък схеми проектира,
(...)
Целият стих може да прочетете в книгата:
"Ранима", чийто печат предстои.

Автор: Ирена Сиракова

Разговаряхме. Около нас  имаше много хора. Някой ни доближи и потърси вниманието ми.  Заприказва ме и се заех да отговарям на въпросите му. Нямаше как… Събитието беше в моя чест и той бе тук заради мен. Мой дълг бе, да бъда любезна домакиня.
За да не помислиш, че разговора ни с теб е приключил и да си тръгнеш, протегнах ръка към теб и я подпрях небрежно на гърдите ти. От лявата страна, точно върху сърцето ти. Това бе моето, изречено без думи: „Остани!“
Опитвах се да приключа на бързо отвличащият вниманието ми от теб диалог и почти бях на път да успея, когато ти обхвана ръката ми между твоите две ръце и бавно я поднесе към устните си. Целуна я нежно и внимателно и я погали с дъха си. Привлече изцяло вниманието ми. Прошепнах на събеседника си едно полугласно: „Извини ме!“ С което напълно сложих край на разговора и бавно се обърнах към теб, леко смутена, готова да дам обяснение, защо бях положила длан върху сърцето ти. Но ти не ми даде шанс за излишни обяснения. В момента, в който погледа ми срещна твоя, на лицето ти грейна закачлива усмивка и завидно спокойно изрече: „Прекалено ми харесва да ме докосваш, за да ти го позволя за дълго.“ Натежалият ти от чувства глас, игривата ти усмивка, смисълът на думите ти…
Накараха ме да избухна - от дълго потискани и прикривани умело чувства. Предизвикаха ме… И не се сдържах. Отговорих по-провокативно, от собствените си очаквания, изричайки за мое учудване на глас: „ Изгарям от желание да те целуна и бих го направила, ако не бяхме заобиколени от всички тези хора, които ще ме погледнат с най-обвинителния си поглед!“ Гледах те в очите. Прехапах неволно долната си устна и още повече подчертах желанието си, да изпълня заканата си.
А ти не ми остана длъжен и попита с неприкрито любопитство: „Така ли?! И коя част от мен ти се иска да докоснеш с устните си?“ Явно да предизвикваш ти харесва. Не ме смути обаче.  И без това бях отишла твърде далече. Извън границите на комфорта си. Протегнах ръка и с два пръста докоснах нежно първо устните ти и прошепнах: „Тук.“, после докоснах онова местенце на шията, където пулсира най-силно кръвта, когато емоциите бушуват и повторих; „тук.“
После спрях пръстите си във вдлъбнатината между гърдите ти и изрекох отново „тук“, продължих по права линия надолу и посочих: „тук“ Стигнах до пъпа ти, спрях се на него и прошепнах :“И ето тук. А после ще спра, не защото искам а защото благоприличието и етикета го изискват.“
Слагам край на тази среднощна фантазия до тук, защото този отворен край ми харесва, а и достатъчно се позабавлявах за твоя сметка, страннико. Ще заспя с усмивка.
Благодаря ти, че посети фантазиите ми отново!

Автор: Ирена Сиракова

Позволи ми една тиха прегръдка.
Толкова ли много искам?
Да отпусна душата си на гърдите ти
и да ти кажа всичко – без думи.
Не говори!
Просто прокарай длан по косите ми
и ги погали – нежно, с обичане…
Повдигни леко брадичката ми
(...)
Целият стих може да прочетете в книгата:
"С вкус на нежност", чийто печат предстои.

Автор: Ирена Сиракова

Намирам сили, дори в ранимостта си.
Дори, когато мислите ми по несбъднатото между нас
ме натъжават и объркват и помрачават цвета на ирисите ми…
Дори, когато се губя, докато търся, как да излея навън чувствата си към теб,
които преливат в търсене на споделеност.
Ранима съм. В избора си да запазя тишината помежду ни, вместо да бъда, тази,
която ще дръзне да ти признае – всичко – до последното зрънце чувственост,
което жадува да докосне устните ти, да прокара пръсти през мускулите на гърдите ти
и да ти прошепне тонове нежност.
Силна съм в надеждата си, че някой ден ще се събудя от този кошмар
на пропуснати парченца обичане и ще зачеркна с усмивка на победител,
направената ретроспекция на неизживените мигове заедно.
Ранима съм в умората си да се боря със самата мен.
Кога ли ще се слеят в душата ми - искам и мога,
за да си река с цялата вътрешна сила: „Нека бъде!“
Силна съм да разказвам мъката си на белият лист, който не чува и нехае,
но пък ми помага да опознавам палитрата от чувства, от която съм сътворена.
Ранимост и сила се редуват да дълбаят белезите,
на които нашата несподеленост е щедра.
Някой ден може заедно да седнем и да ги преброим,
да ги докоснем, да помълчим…
А дали сами на себе си, ще съумеем тогава да простим?

Автор: Ирена Сиракова

- Красива си!
- Красива?! Не разбирам. Защо всички го повтарят? Аз не мисля така.
- Защото ти, си красива!
- Но аз съм толкова несъвършена…
Погледни тази бръчка, виж и тези дупки от инжекции, ами този белег… А тези стрии?
Забелязал ли си колко е побеляла косата ми напоследък?
- Красотата е най-красива в своето несъвършенство! И твоята красота се откроява още повече с всичките ти „несъвършенства“. Зад тази бръчка, зад тези дупки от инжекции, зад този белег, зад всяка стрия, зад белите ти коси се крият красиви истории, които са те направили, такава каквато си. Които са изрисували душата ти с пъстри краски и са я направили преливаща от красота и заслепяваща всичките ти физически несъвършенства.
Красива си когато се усмихваш срамежливо, в отговор на комплимент, че си красива.
Красива си, когато сутрин в просъница, още преди да си отвориш очите ме целуваш.
Красива си, когато излизайки от банята или от морето, мокрите капки вода заблестят по миглите ти, по устните ти, по гърдите ти....
Красива си, когато упорито се опитваш да се пребориш с непокорната ти коса с маша в ръцете ти.
Красива си, когато кучето се сгуши в скута ти
и започне да се държи почти като премиращ от кеф котарак, докато нежно го галиш.
Красива бе, когато даваше живот на детето ни.
Красива си, когато го сгушиш и галиш по челото,
докато чакаш търпеливо да спадне температурата му и да заспи.
Красива си, когато започнеш спонтанно да се смееш в самолета, съсредоточена в историята
на книгата в ръцете ти.
Красива си, когато посреднощ ме събудиш,
подивяла от желание да ме имаш.
Толкова си красива, че понякога чак ме боли… ето тук… в областта на сърцето, което ме пробожда, когато осъзная, какъв късметлия съм, точно аз да мога да се наслаждавам на толкова много красота.
Питам се, с какво те заслужих?
И после започвам като мантра да повтарям „Благодаря!“ вперил очи в небесата.
Моля се да остарееш с мен, да споделиш живота ми до самият му край и да продължиш да го насищаш с красотата си!

Автор: Ирена Сиракова