Късчета обезоръжаваща детска искреност и любопитство...

Аз: - Здравей! Ти си София, нали? Аз съм Ирена, приятно ми е!
Тя: - Да. (пауза и любопитен поглед) Ти си толкооова хубава!
При, което детската й искренност ме остави без дихание, без думи за няколко секунди, преди да успея да й върна комплимента с "Ти също си хубава!. " И вече всякаш нямаше значение, че ръцете и ноктите ми бяха изцапини и омазани в черна смазка от веригата на колелото на сина ми, което току що бях оправяла, или пък, че излязох набързо рошава от вкъщи, при молбата на детето ми да го заведа с приятелите му в парка. Не. Нямаше значение. Почувствах се като пепеляшка на бала с принца. Само дето София не бе принца, а пък, аз както оставих парцала вкъщи, така излезнах, без феята да ме преобрази.
Аз: - Щом и двете сме толкова хубави, искаш ли да се снимаме?
Тя: - Да.
Кажете ми има ли нещо по-хубаво в лицето на човек от усмивката му?
Децата казват каквото мислят, без притеснение. Обезоръжаващо искрени са.
И любопитни. Преизпълнени с любопитсво.
Той: - Защо снимаш това дърво? - попита с детска почуда на 7 годишен.
Аз: - Защото ми харесва.
Той: - Харесва ти дърво?! Но това е просто едно дърво.
Аз: - Да. Харесвам дърветата. Харесвам природата и нейните творения: дървета, цветя, небе, трева, животинчета... И обичам да ги снимам.
Той: - Добре.
Хммм.... Този път аз останах учудена - твърде лесно се съгласи.
Кажете ми също, ако децата не бяха, такива любопитковци, как биха опознали света?
И си припомнете, че ние възрастните сме пример в живота на децата, но определено има и ние какво да научим от тях.