затова се стараеше да не допуска в живота си спринтьори,
които искаха да я спечелят за трофей,
но без желание да пробягат далечно разстояние.
Тя ги намираше за несериозници – без воля, без отдаденост…
Мъже, които не притежаваха нужната издръжливост
за да споделят щастието в очите й,
но едновременно с това и да бършат сълзите й когато е наранена.
Да я видят как израства,
как остарява,
как търси себе си
и им позвлява да я опознават бавно,
докато тя самата се губи в лабиринтите на собствената си душевност…
Не. Тя избираше ролята на препядствие по пътя на спринта им,
което ги препъваше и ги оставяше без дъх,
без да могат да се изправят и продължат,
преди да са помислили,
пречупили вижданията си под друг ъгъл…
Преди да разберат, че този трофей не им е по силите,
защото ще им ковства, както идейна, така и ценностна трансформация…
И тогава понякога ставаше чудо – някои от тях решаваха, че спринта вече не е за тях.
Решаваха, че имат достатъчно кураж, да се превърнат в маратонци.
Но не разбираха нещо много важно – само кураж не е достатъчен.
Воля, воля, воля….
Издръжливост, издръжливост, издръжливост…
Дисциплина, дисциплина, дисциплина…
И най-същественото и основното – мотивацията и откриването на смисъла –
да бъдат маратонци точно в нейния живот, припомняйки си всеки път,
когато им се струва примамливо да се откажат,
защо са избрали да споделят любовта, именно с нея.
Но неразбрали се проваляха и научаваха ценен урок.
А маратона изведнъж им се виждаше много по-желан, смислен, ценен…
от простотата на спринта.
Така вчерашни спринтьори, се превръщаха заради нея в маратонци,
готови да преминат с мъжество дългото разстояние, макар и не в нейния,
а в нечий чужд живот - на друга – не по-малко специална жена.
А тя.. Тя продължаваше да бъде препядствие и трансформация и смисъл...
Докато един ден в живота и не се появи „нейният“ маратонец,
с който и в момента са някъде там по трасето, давайки си един друг, смисъл да продължат.
Автор: Ирена Сиракова