Отново минавам през парка,
в който вкусих от обсебващите ти целувки
за първи път.
От тогава се държа като наркозависима,
изпаднала в тежка абстиненция.
Не мога да съм наблизо
и да не мина през него пак и пак…
Спирам да си похапна сладолед,
не далече от онази съдбовна пейка,
на която разголих  пред теб
не само тялото си,
но и душата си.
На нея си отдъхва старец
от живота уморен.
Дали е седнал, за да си припомни и той
непреживяна любима,
недогалена,
ненацелувана..,
която е превърнал в полусвоя
там някъде след полунощ,
през дъждовния ноември,
когато във вените му е бошувала кръвта
на млад, обладан от желание полу-бог?
Колко ли любов погубена,
колко ли ненаситна страст,
колко ли ампотирана нежност
е тази пейка видяла?
Преглъщам със свито сърце
последните разтопени капки сладолед,
а вкуса му, ми напомня твоя.
Потръпвам!
Обзема ме онзи специфичен глад –
глад за любовта ти,
глад за нежността ти,
глад за споделеност,
глад неутолен –
глад за теб и мен.
Но и тази вечер ще си легна гладна.


Автор: Ирена Сиракова
Художник: Леонид Афремов
Стих от книгата: "Повтарях си, че си грях" - очаквайте скоро

Листата пожълтяват, падат…
и припомнят ми, че всичко преходно на този свят е.
Усмивка, спомен…, мъничко тъга..
и в листопада заживява свой живот една сълза.
Красива, цветна… като водопад в нюанси златни,
в килим от нежност и в пътека топлота,
пред мен разкрива се свенливо
в пълната си прелест, есента.
Онемявам…
Възхищавам се без глас.
Усмивка лека в ъгълчетата на устните ми изгрява.
Притихнало я слушам да ми разказва
истории за щастливо влюбени, но и за раздяли тъжни,
докато тихичко листата падащи звънтят
и огласят нежно песента на песнопойни птици,
решили на юг да не отлетят.
Леко замечтана и безмълвна…
мога да я слушам с часове
и да лекувам с разказите й, неволите на своето сърце.
А тя разкава ли, разказва…,
за който има сетивата да я слуша.
И всеки нейн разказ, обагрен е в надежда,
защото след листопада, ще последва зимна дрямка,
а след нея ще настане време за нов живот.
Тя е просто парченце от пъзела на кръговрата
и ни показва пътя в края –
там където проблясва светлината.

Автор и модел: Ирена Сиракова
Фотограф: Славчо Сираков

На 11 ноември, денят, в който честваме Св. Мина  ми се прииска много силно, да го нарисувам. Така седнах пред канваса с четка и боички и нарисувах своята първа икона, която да бъде пазител на семейството ми. Силно вярвам, че за всичко си има причина.
.
Свети Мина - покровител на семейството.
Смята се за патрон и покровител на всички народни лечители, знахари.... поели на дълъг път. Св. Мина закриля и жените, затова на този ден те се молят пред иконата на светеца за здраве на децата си, за радост и благополучие на дома.
А ето една легенда за първата негова чудотворна икона:
"Имало един белогвардеец, който изкарвал прехраната си с рисуване на табели и надписи. Една вечер Свети Мина му се явил на сън и му казал: „Аз съм Свети Мина, нарисувай ме и животът ти ще се промени към добро!“ Художникът не взел на сериозно молбата на светеца и не предприел никакви действия. На следващата вечер Свети Мина му се явил отново със същата молба, а след като нарисува иконата, да я отнесе в Обрадовския манастир. Художникът отново не го послушал. На третата вечер светецът се явил в съня му със сериозно изражение и казал: „Ако и тази вечер не ме нарисуваш, ще умреш!“ Художникът скочил, изпълнен с ужас и затърсил дърво, на което да го нарисува. Тогава видял пред вратата си огромна дъбова талпа, висока над 2 метра. Хванал я, без да му направи впечатление големината и тежестта ѝ, и за една вечер нарисувал иконата, според съня си. Той не бил иконописец и ликът на светеца не приличал на изображенията на останалите светци, но това нямало значение. Той изпълнил заповедта на светеца. Наел каруцар, натоварили иконата и въпреки суровата зима, потеглили към манастира. По пътя каруцата затънала в снега, а в полето завили вълци. Селянинът обезумял от страх, изхвърлил в снега иконата, заедно с художника и бързо побягнал с олекналата вече каруца към София. Отчаян, художникът седнал в снега и заплакал. Вече виждал гибелта си. Тогава чул глас: „Стани и вдигни иконата!“ Огледал се, нямало никой наоколо. След малко отново чул гласа: „Стани и вдигни иконата!“ Станал и вдигнал огромната икона като перце. Тогава разбрал, че светецът е заедно с него и с бодри крачки закрачил през полето, воден от незнайна сила.
Когато пристигнал в манастира, всички го посрещнали изумени. Опитали да му помогнат, но той им казал: „Това е иконата на Св. Мина. Той ми се яви на сън и аз го нарисувах. Кажете ми къде да я поставя, никой не бива да я докосва!“ Когато я поставили в храма, той призовал хората да се опитат да я помръднат, но никой не успял. На него единствен била дадена силата и правото да носи огромната икона.
От този момент нататък, благодарение на тази икона започнали да се случват чудеса. Който ѝ се помолел от сърце, получавал изцерение или отговор на молитвата си. Появило се поверие, че ако залепиш голяма монета и тя не падне, светецът те харесва и ще изпълни молбата ти. Разчуло се и множество хора идвали да оставят монета, но светецът не приемал всички. Една от игуменките разказва, че в манастира са идвали много високопоставени хора с голяма власт, за да се молят. Те се опитвали да лепят монетата по всевъзможни начини – с дъвка, с тиксо, но тя въпреки всичко падала. Явно Свети Мина вижда кой е с добро сърце и кой има грехове, които не могат да бъдат опростени."