Преди да се родим, трябваше да изберем цвета на очите си.
Аз избрах в моите да се оглежда небето,
докато вятъра си играе със зелените листа,
А ти за себе си избра цвета на дървото,
което ще носи на плещите си и листа, и небе.

Но любовта ни понесена от вятъра,
подобно на гълъба, носещ от далеч новината,
времето някак си забрави
и неистово все още чакаме да достигне целта.
 
Чаках ли чаках, да си припомниш коя съм,
но вечността няма време, така че избрах
да те обичам като обикновен смъртен,
нищо, че така съм обречена да ме боли.
 
Мислех, че ще умра от жажда,
докато си чакам да се събуди за любов душата ти,
но после си припомних, че ако не тук,
ще споделим любовта си отново,
преди пак за друг живот да се родим.
 
Може би, залезът е просто изгревът,
който ние виждаме отзад.
Може би в другия живот ще помним кои сме
и ще стоплим сърцата си с цялата вречена помежду ни любов.
 
И сред милиардите души на хора,
ще преплитаме пътищата си,
докато отново не се намерим един друг.
 
Ще търсим живот в живота си,
в очите ни ще има за нас построен подслон
и ще се губим в спомени, за местата,
на които никога не сме били,
но ни е писано да бъдем.

Автор и художник: Ирена Сиракова

Ай! Ай, капитане!
Търсеше буря да пребориш...
Стигна ли ти бурята, която разрази в Душата ми, в очите ми..?
Ураганно бедствие ни помете,
остави ни без дихание
и в мрежата на безумието, телата ни сплете.
Аз се борех за всеки споделен дъх ненаситно,
ти отвръщаше ми всякаш правиш любов с мен,
за последен път, преди да завладеят кораба ти, пирати.
Молех за още преплувани заедно морета,
а ти ми подари пътешествия в океани.
Ще ти остане ли спомен,
за една подивяла от желание русалка,
която не пее омайни песни,
а се превръща в пяна, нашепвайки в ухото ти
пулсиращите етюди на нейното неутолимо, от никой смъртен, желание?
Ще преплуваш ли океана отново с нея,
за да се изгубиш в синьо-зеленото на очите й,
докато се отдаваш на нейното: " желая те по-силно" и "още"?
Ще подпали ли тя пак платната ти, за да се пошегува с вятъра,
докато ти смирено се молиш и на небето и на океана,
да угасят не платната, а на тази дивачка пожара в душата?
Ще стопли ли тя премръзналото ти тяло с вулкана от чувства,
който бълбука в океана, когато тебе  никакъв на хоризонта те няма?
Ще ти позволи ли да вкусиш от солта на женствеността й,
ако й обещаеш после и ти да се превърнеш в пяна,
за да обиколите света с вълните
и да правите любов, утолявайки страстта си,
докато се сливате в пенести балончета  -
там някъде на скришно - по бреговете, по скалите,
та даже по стените на рибарските лодки?
Събери си ума капитане!
Тя е стихия.
Тя е лава.
Тя е жрица.
Прибери си спомените на топло в сърцето
и утре от повелител на океана се върни при мен,
като повелител на небето,
за да сътворим друга приказка,
разказваща за още по-безумна
и жадувана от телата ни,
буреносна стихия!

Автор: Ирена Сиракова

Да пожелая изведнъж този мъж,
който по нищо на теб не прилича,
това беше удар с мокър парцал по главата.
Та той е твоя антипод…
Виж го!
Не е нито изваян като гръцки бог,
нито пък е силен като тракийски войн,
камо ли пък да е смел като римски гладиатор…
Усмивката му ме гали, а не ме разтапя…
Докосването му ми е приятно, а не изгарящо…
Очите му ме гледат със смесица от интерес и нежност,
вместо да ме разсъбличат с похот.
Държи се мило, а не с пренебрежение.
Подарява ми себе си в малки жестове,
а не в среднощни еротични пориви…
В неделя сутрин не спортува, а пие чай…
Изобщо,  седя и се чудя, как изобщо ми се случи -
да го пожелая и да те заместя във фантазиите си с него,
пък било то и за една нощ?!
Със години пазих ти ексклузивитет,
но ето на, като от гръм небесен ударена, съм сега
и седя и умувам,
това което се случва, предвещава ли
че на всичко помежду ни му иде края?
Дотегна ли ми да горя безутешно?
Да съм недолюбена,
неразбрана...
Спокойствие, нежност, разбиране… ли ми се преиска?
И изобщо, защо пък трябва нещо от някой да ми се иска?
Имам си всичко…
освен теб.

Автор: Ирена Сиракова

питаш ме снимка, дали ще ти изпратя?
снимка от тези мръснишките…
с малко дантелка тук –там,
която да разкъсаш със зъби.
искаш от мен да ти го направя лесно,
искаш да ме изчукваш в съзнанието си пак и пак,
докато в едната ръка държиш телефона
и се взираш в разголеното ми Аз на екрана,
а с другата утоляваш страстта си…
искаш но няма!
порнография в нета, колкото щеш...
моите достойнства са други.
не ми преписвай нищо толкова евтино!
ако искаш до голотата ми да се докоснеш,
събличи ме лично!
с пръсти изгаряй кожата ми,
целувай ме невъздържано,
прошепвай ми неприлични думи в ухото,
захапвай ме тук-там страстно,
подръпвай със зъби бельото ми,
подлуди се сам,
докато пъшкам от възбуда в ухото ти…
запечатай после тази сцена във фотоапарата на Душата си
с нея ще ти позволя да прогонваш самотата си
и ако оцениш качеството на моята техника за заснемане на голотата,
с цял фотоалбум от изискано поднесената ми разголеност,
за която си се потрудил
и която с уменията ти на превъзходен любовник си извоювал,
може пък и да те възнагради съдбата.

Автор: Ирена Сиракова

взимам речника и проверявам
огън
палиш
горя,
изгарям,
избухвам…
....
една сълза потича
и се питам
може ли една сълза да изгаси пожара?
невъзможно!
само порой от сълзи би могъл
а пък аз, за какво да плача?
не се чувствам наранена
просто тъжна,
че умело с пръсти не изтръгваш стонове от мен,
че езика ти не си играе забранени игри на забранени места,
разпалвайки още лудост в мен,
че мъжествеността ти не докарва до екстаз
пулсиращата ми женственост… пак и пак…
о, безумие!
разлиствам речника отново
и търся дума,
която да отговори на въпроса ми
защо дори болката ми доставя безмерно удоволствие,
когато се касае за теб.
намирам я …
не, не е мазохизъм…
но тази дума за теб е чуждица…
ще трябва да я изживееш,
за да се научиш да разбираш смисъла й.
затварям речника шумно… с трясък.
стига!
омръзна ми да изгарям като свещ на молитвеник,
за тоя дето духа.
искам те вън от съзнанието си.
сега!
веднага!
грабвам четка и боички…
смесвам цветовете,
запълвам канваса със чувствата,
от които искам да избягам надалеч,
но бягам ли или просто придобиват образ,
обличайки скритите пориви в цветове?
пак сълза…
ама хайде стига де!
докога?!
забърсвам бързо с опакото на ръката
и заличавам нейната следа.
грабвам сака и събирам в него с ярост-
хавлия, бански, чехли, очила…
и отивам да поплувам
с надежда може би последна
водата да измие образа ти
и да погаси пожара,
давайки ми така желания (дали?) покой.
но такъв голям пожар, гаси ли се с някакъв си там басейн с вода?!
плувам, всякаш искам да преплувам океана,
всякаш дяволите ме преследват,
превръщайки зад мен водата в лава,
подобрявам си рекорда и за разстояние и за време
и точно в 5 ме гонят, врати затварят, осветлението гасят…
а аз още си горя,
разтапям се,
изгарям в пламъци, за Бога!
прибирам се в агония и спешно се нуждая от пожарогъсител…
в къщи няма, но ако пусна филм..?!
може пък в сценария да се намери…
90 мин смях, сълзи и май ми поолекна…
филм ли казах?!
и сценарий при това?!
и ето температурата отново опасно бързо се покачва…
и…
изгарям в треска…
това е…
нямаш жал!

 

Автор: Ирена Сиракова

Автор: Ирена Сиракова