Ако бях цигуларка,
която виртуозно, свири по струните на душата ти,
щях да избера да ти изсвиря валса "de las flores" на Дога,
защото точно така според мен звучи на обречените
безнадеждно да се обичат, любовта.

Ако бях цигулка, а ти този,
който прокарва пръсти по струните на моята душа,
всяко чувство, което предизвикваш в мен,
щеше да можеш да прочетеш
в ирисите на сиво-синьо-зелените ми,
обожаващи да се оглеждат в твоите, очи.

Цигуларка или цигулка,
пламъчето, което би поддържало огъня жив помежду ни,
е не друго, а музиката в сърцата ни.
Нека я изтанцуваме, любов!
Автор и художник: Ирена Сиракова

Картина: "ПРОЗОРЕЦ И СТРУНИ КЪМ ДУШАТА"
Размер 50х70 см
акрилни бои

Петък беше, ден за жътва.
Момите се бяха сбрали и по пладне с песен полето бяха преполовили.
Тъкмо Серафима нова песен подхвана, със сестра си Калина да се задява и на Калина възлюбеният Иван, а дружките на Сарафима през смях и припяваха:
Каля си жътва жънеше
из тази равна Добруджа.
Като си жътва жънеше,
весела песен пейеше.
Иван из пътя вървеше
и си песента слушаше.
Той си на Каля думаше:
- Кальо льо, песнопойке ле!
Кальо льо, песнопойке ле,
Кальо льо, добруджанке ле!
Ти като жънеш и пееш,
мен защо не споменаваш?
- Иване, любе Иване, ази си жъна и пея.
На думи нищо не казвам,
ала в сърце тебе нося.
Калина се на сестра си не сърдеше. Тя, каква си е шегубийка знайеше. А и от сърце и мед капеше, щом за Иван чуеше. Как се веселяха момите обаче, башибозуците ги заградиха. С тях да се позабавляват крояха. Като бесни песове им се нахвърлика и песента им с писъци замениха. Дрехите им ожесточено късаха и по двама, трима на мома се изреждаха, докато оназ от срам и болка бого дух не предадеше. Само Серафима успя някак си да се измъкне. Удари един по главата с дръжката на косата, а друг направо посече и побегна през житото по-бърза от подплашена сърна. Златните коси на девойката и кехлибарената й одежда се сливаха с житото и за изверниците бе трудно да я проследят, но един от тях не се отказа и докато аверите му вършиха своите мизерства, той яхна коня си и тръгна след нея. Когато я настигна я прихвана под мишницата и в движение я издърпа на седлото,
Но тя се бе подготвила, в дясната си ръка държеше камъка, с който точеше косата, същата с която цял предиобед житото жънеше и когато почувства седлото под себе си, девойката замахна с все сила и удари изверга по главата. Кръвта му рукна от черепа, погледна я с ококорени очи и падна от коня. Тя успя да се задържи на седлото и възседнала коня му се отправи към селото си. А то бе опожарено, домът и също. Бедните и майка и татко с куршум в гърдите на двора я чакаха. Но Серафима нямаше време дълго да ги оплаква и през сълзи девишки, бързо се зае гроб да им изкопае. Погреба ги заедно, там на двора, сред пепел и останки от бащиният й дом. Две летви на кръст скова и го заби в сухата земя, а до него окървавения камък постави.
Междувременно ранения от нея турчин, чийто кон бе взела  се бе съвзел и на другите оповестил, че след нея тръгва и без нея няма да се върне и за да защити честта си, нейната ще отнеме и главата на неверницата на кол ще им поднесе. Той друг кон взе и към опожареното село тръгна подири й.
Нея не намери, но гроба намери и се досети, че към града ще е побягнала пустата гяурка и то скоро - тоя гроб беше пресен и ще да я бе забавил. Препусна бясно по черния път и скоро я съзря в далечината. Косите и се вееха разпуснати и беше ослепително красива тая пущина, но той щеше да я погуби, задето така го бе унижила пред неговите хора.
Девойката можеше да язди, но не бе толкова опитна и изкусна на седлото като него, затова той бе по-бърз и скоро щеше да я настигне. Когато я наближи на 100-тина метра тя чу копитата, обърна се и го видя – окървавен, с изкривено от яд лице – истински демон. Знаеше, че скоро ще я догони, но вече влизаше в града и бързо й хрумна точно къде да се скрие от него.
В зандана. При чичо й.
Той го управляваше и беше в самото начало на града, от този му край.
Деляха я метри само. Дръпна рязко юздите на коня и той се изправи на задни крака, а тя падна от гърба му на калдъръма. От нозете и ръцете й кръв рукна, но тя сякаш незабеляза, скочи пъргаво и се втурна през портата викайки с все глас, докато турчина недоумяващо гледаше разиграващата се сцена и намаляваше хода на коня си, насочвайки го към портата на затвора.
Пазача скочи на крака, щом Серафима през портата нахлу.
Той на Хаджи Кольо, племенницата веднага разпозна.
А тя му задума:
- „Пусни ме братко, пусни. Турчин ме гони. Бързо ме в килията при заловените тая неделя хайдути заключи и честта ми спаси.“
Той на обезумялата продума:
- „Не ти е тук работата, девойко мари хубава, сред престъпници, убийци. Върви си. Другаде се скрий.“
Но тя нямаше време да го слуша и докато му смело думаше:
- „Тез престъпници, убийци, мойте братя са по кръв и чест. Те живота си ще дадат, но мене на турчина няма да дадат.“ - ключовете за килията грабна, а той с пушка в ръка срещу през прага влизащия турчин застана. Тя за миг килията сръчно отключи и след себе си заключи, а там я чакаха все юнаци, в кървави дрехи, до един ранени, но с огън в очите, готови за таз българска девойка ей сега, на мига да умрат.
Турчина бързо ситуацията схвана, но обезумял от тази дързост, стиснал ръцете си в юмруци на пазача се разкрещя:
- Махни се от пътя ми гяурино, тая гювендия един от моите посече и мен едва не уби. Тя за дързостта ще си плати.
- Опомни се Ефенди, тез момци вътре няма без бой да ти я дадат.
- Ще ги изпозастрелям като псета, а другите ще посека, и главата на тази дивачка вътре, на кол ще отнеса.
- Не ще ти стигнат куршумите Ефенди. Те са 20 , а ти си сам. Макар и ранени, жаждата им за мъст вътре в тях кипи. Ще убиеш, колко? 10-12, а другитете жив ще те разкъсат. – да го вразуми се опитваше пазача.
Турчина стисна зъби ядно и видя, че с гяурина не ще се разбере. Прав беше, а можеше, ако опита нещо и той самия в гръб да го застреля. На гяури вяра нямаше.
И реши, сега така нещата да остави, пък по-късно с другарите си да се върне и до крак да ги избият. Гяурката нека гледа, после пръв той щеше да я обезчисти, а след него който сфари и като пукне пущината, главата и на кол щеше да окичи и в центъра на площадо, да постави, птиците да я кълват, за предупреждение на всички останали непочитащи ги гяури.
Обърна се и си тръгна пре кисел.
Като се отдалечи, пазача бързо портата заключи и отиде чичото на Серафима да извика и да му разкаже. Той щеше да знае какво да прави – и с момичето, и с турчина, който сигурно щеше да се върне с ортаците си.
Чичо й на глава с нея, не излезе и покрусен от застигналата участ семейството на брат му, със Серафима заедно план за бягството й, измисли.
След няма и половин час, окованите юнаци и момата с тях, той с двама пазачи към Търново прати, в друг затвор уж да ги премести и на Серафима  - дъщерята на брат му, ключаря – в косите желязна фиба забоде. Тя знаеше какво с нея да прави. От малка я бе запомнил, че само пакости кроеше и синът му и дъщеря му – своите братовчеди – по стаите с тази фиба заключаше, а после бягаше и се криеше.
Серафима на тръгване, прегърна чичо си и със сълзи в очите сбогом му рече. Знаеше, че като й помага, нищо добро го  не чака.
Няма и час откакто потеглиха и цял отряд с башибозуци пред портите на зандана се изсипа. Той ги посрещна с гордо вдигната глава, готов на орисията си да се предаде.
-  Гяурино, къде са момата и онези катили от килията? – обезумял от яд преследващия Сарафима, турчин крещеше
.- По заповед на Сали паша към Търново ги пратих, Ефенди.
- Как тъй бе, ей серсемин..? Кога получи тая заповед от пашата?
- Вчера по залез, Ефенди и за днес бе уговорено преместването им.
- Лъжеш ме псе и  ще си платиш за това. Ще ги настигнем, едва ли са далеч, и главите им на колове ще забучим, заедно с твоите хора и тук на площадо в центъра ще ги разположим, та всички да видите и да ви е за урок.
- Прави, каквото решиш, Ефенди, но пашата лично настояваше да ги разпита. Ще го разсърдиш, а и се стъмнява вече. Опасно е в тъмното по тези пътища дори за отряд като твоя. Изчакай до сутринта и тогава ги настигни, щом си рекъл. Съпроводи ги до Търново, нека пашата ги разпита, па тогава веми им главите щом така ти се свиди.
- Млъкни бе! Акъл ти на мене не ми давай. Ни от тъмно ме е страх, ни от гяури, ни от онва мекере пашата…
Извади пищова си и простреля Хаджи Кольо в гърдите.
Качиха се на конете освирипелите за мъст турци и тръгнаха, още българска кръв да проливат.
Но ги чакаше изненада.
Серафима бе измолила пазачите да поспрат и да починат, че раните я болят и докато вода на затворниците раздаваше, на всеки от тях с фибата, която чичо й в косите бе забол, отключи оковите. И когато стигна до единият от пазачите, манерката с вода да му върне, измъкна сръчно пистолета от препасания му колан и го насочи безстрашно в гърдите му. Другия го нападна един от момците и бързо го обезуражи.
Серафима на пазачите рече:
- След малко тук ще пристигне цял отряд от башибозуци – същите тези, които селото ми опожариха и хората в него до крак избиха, а нас девойките на полето нападнаха и до една, та даже и милата ми сестрица, изнасилиха и убиха. Само аз избягах. Ако ви вържем и останете на пътя и вас ще изтребят, затова ще ви пуснем. Бягайте! Спасявайте се братя. В града не се връщайте. Чичо ми , вашия началник, едва ли са го оставили жив. И вази ще подгонят.
После се обърна към момците с революционерски сърца и им рече:
- С вази ида, момци. В балкана ме водете. Една от вас ще стана. Никого си нямам вече, ни майчица, ни татко, ни сестрица… В затвора не искам да изгния, ни наложница на някой турчин измикярин да стана. Пушка ще нарамя. Поробителите ще избивам.
И потегли Серафима с 20 момци към Балкана. Научиха я и с пушка, и с меч, и със сабя да борави, а турците се разтреперваха, като чуят името й.
Голям враг си бяха създали, ей.
Серафима войвода я зовяха и първото черешово топче в Сливенския балкан под нейно ръководство гръмна.
По-безмилостна от всички други войводи бе.
И до последния си дъх, за да освободи България от турците се би.

Автор: Ирена Сиракова

П.П.
Вдъхновението за тази приказка от едни отминали, размирни времена е един мой сън.

В моменти като този –
тогава, когато се задушавам
от страданието,
пропило мислите ми –
имам пулсираща нужда от теб
и жадувам топлината ти.
Но не просто онази топлина,
която излъчва тялото ти,
а тази, която струи от душата ти.
Иска ми се да ме прегърнеш
и да плача, да плача, да плача…
докато сълзи не ми останат –
търсеща уют в близостта ти,
черпейки сили от обичта ти,
намирайки успокоение в присъствието ти.
Но ти си толкова илюзорен,
недостижим и далечен
и моята глава никога няма
да склони на твоето рамо.
Блузата ти ще си остане суха,
недокосната от сълзите в очите ми,
ръката ти няма да изтрие болката,
погалвайки косите ми,
не ще изречеш в ухото ми
нито една успокоителна дума,
с която да излекуваш мъката ми.
Защото аз съм тази,
за която си заключил сърцето си,
тази, към която чувствата
са строго забранени,
и то с неоспоримо добра причина.
За това не бих могла да те виня.
Прощавам ти – на теб!
Но на себе си как бих могла
нуждата от теб да си простя?

Щастливите жени, нямат нужда от сутрешно кафе за добро настроение.
Те първи ще ти се усмихнат
и дори ще ги чуеш да си тананикат в асансьора.
Щастливите жени са аристократично спокойни,
нежно замечтани, малко разсеяни
и много чаровни с искриците щастие, насищащи цвета на ирисите им.
Щастливите жени закусват с доброта.
Обядват с препечена филийка безгрижие и супа от жизнерадост,
а за десерт си сервират удоволствието от красивите нещица в живота.
За вечеря предпочитат да вкусят от усмивките на любимите си същества.
А след вечеря танцуват като горски феи.
И заспиват със споделено желание,
чиято жажда утоляват понякога два три пъти за една нощ.
Палави са.
И ненаситни за удоволствие.
Ендорфина е виновен.
Щастливите жени.... тайната им ли?
Те нямат такава.
Те просто, да са щастливи, най-умеят.

Автор: Ирена Сиракова
Фотограф: Славчо Сираков