Понякога получавам такива на пръв поглед невзрачни любовни бележчици от този, който 9 месеца съм носила под сърцето си и цял живот ще нося в него. В тях, уж нищо особенно.... Няма натруфени думи, обяснения във вечна любов, звезди не ми сваля, света на ръце да ми поднесе не ми обещава, а просто едно семпло: "Обичам те, мамо!". А то ме докосва повече от всички думи, някога изречени или красиво подредени в стихове, посветени ми от мъжете, влюбени в мен. Защото знам, че неговото "обичам те" произлиза от дълбините, не просто на сърцето, а на Душата му и ще е там, до сетния му дъх, устояващо на времето, разстоянието, капаните на живота... От онези "обичам те", даващи сила и на двама ни да се будим всеки ден и да правим нещо стойностно с живота си... От онези "обичам те", които няма нужда да бъдат изричани - четат се в очите, усещат се в топлите прегръдки, правят поднесената чаша вода по-сладка, а денят ти по-усмихнат...
Аз имам две такива "Обичам те" в живота си, които го правят наистина красив - неговото и на баща му - и още дузина, отдавна не обличани в думи "обичам те", на хората, за които моето съществуване има най-голяма стойност и значение. Заради тези "семпли" и "мълчаливи" "обичам те" животът ми е изпълнен с толкова оптимизъм, заради тях усмивката ми не слиза от лицето, заради тях намирам сили да насищам дните си със смисъл...
Обичам ви и аз с цялото си <3, хора-смисъл в живота ми!

П.П.
Беше увил в тази бележка като в свитък един химикал. Идва, поднася ми го и ми казва:
- Мамо, имам подарък за теб.
Взимам подаръка му. Поглеждам го. И му отговарям:
- Благодаря ти, но този химикал за теб съм го купила. Аз нямам нужда от него. Пази си го.
А той:
- Мамо развий бележката. Не химикала е подаръка ми за теб.
ПОУКА:
Моето дете ми даде урок, да не пребързвам с преценките.

Почувства ли пулса на кръвта, която бошува във вените ми?
Погали ли с език белезите, с които е изрисувано тялото ми?
Потопи ли се в греха, на мислите да съм твоя?
Припознаваш ли ме в чужди образи,
когато сърцето ти, непретенциозно ти напомня, че ти липсвам?
Упрекваш ли се, че за поредна нощ ме желаеш толкова невъздържано?
А, че заглушаваш стоновете на самотата си с мен?
Подпали ли се пожар в Душата ти
и стана ли ти горещо 20 см под пъпа,
в мига, в който ме усети като твоя?
Позволи ли ми да крещя от удоволствие,
докато целувките ти композираха музика по тялото ми?
Възхити ли се искрено, колко много лудостта ми отива?
Остави ли ми следа, която да ми напомня,
че сърцето ми иска да остарее с теб?
Ако не си,
не се опреквай!
Не ни е било писано.

Автор: Ирена Сиракова

Като скитници бяха.
По двама вървяха.
Главите им шапка топлеше.
В Душата им музика свиреше.
На кълдаръмена уличка
из стария Пловдив
да отпочинат поспряха.
Очи в очи вплетоха,
без думи сърцата си да нахранят,
а после отново китари на рамо нарамиха
и нейде по своя път,
като закъснели за юг птици отлетяха,
докато тихичко мечтите им една към друга
пътека от заострени камъни редяха.
 
Автор: Ирена Сиракова

Небето плаче.
Не виждаш ли сълзите,
които се стичат на долу по-улиците?
Оглеждам се и те търся в чужди очи
и се чудя, ще се позная ли в твоите
някога отново?
Ще прескочи ли сърцето ми удар или два,
ако те зърна за миг, макар и отдалеч?
Заседнало ми е в гърлото онова странно усещане,
че никога, нищо няма да е същото.
То има вкус на мляко с какао,
мед и лъжичка посолен карамел –
тежи,
едновременно сладни и соли
и примамливо подканва за още.
Отпивам една глътка,
докато се опитвам да забравя за вчера,
утре ми се вижда толкова далече,
затова сядам в кафенето на хълма,
за да погледам, как небето плаче,
докато бавно отпивам глътка след глътка
с вкус на теб и слънчева усмивка,
която в разноцветни диаманти –
на небето сълзите –
щриха по щриха рисува.

Автор: Ирена Сиракова