Има мъже, които вместо с любов, пълнят сърцето ти с рани.
Има мъже, които вместо със смях пълнят очите ти със сълзи.
Има мъже, които вместо с радост, пълнят живота ти с отрова.
Има мъже, които вместо със самоуважение, пълнят ума ти с комплекси.
Има мъже, които вместо да ти дадат криле, пълнят живота ти с тежест.
Ти избра да си от тях.
Но той не.
Той избра да е от другите.
От добрите.
От онези, за които всяка жена мечтае, но малко са щастливките,
на които им се случват.
Той рани не нанася. Напротив лекува ги.
Той сълзи в очите ми неще да вижда. Боли го. Затова пълни очите ми със смях.
Той е противоотрова за всяка отрова и радост знае как да дарява.
Той като Леонардо да Винчи криле майстори, по мярка, на моята си Душа.
За да й е леко. За да я научи да лети.
Той е всичко, което ти не си и много още.
Той е предопределен живота ми да сподели,
а ти…  Ти си върви!

Автор: Ирена Сиракова

Ще дойде ден, когато сълзите не ще си удържа,
но днес ще бъда силна.
Ще оставя разумът да надделее.
Пускам те да си вървиш.
Нека ми олекне.
Ти ми беше в тежест и без това.
Ще те изтрия от лицето на Земята.
Разсърди се, ако ти стиска!
Имам нужда да забравя.
В сълзите ще съм пестелива.
На себе си го обещавам.
Та ти, дори тях не заслужаваш.
Хайде, намрази ме, ако можеш!
Да съм лоша с теб,
ще е вече моя привилегия.
Така постъпвам с тези,
които за играчка са ме взели.
А пък ти – остани си безразличен!
Продължи да бъдеш този,
който не знае приятелството да цени.
Бъди предател!
Бъди лъжец!
Този, който едно говори, но постъпва другояче.
Ще дойде ден, когато ще намеря сили да простя,
не защото си заслужил. Не!
А за да намеря аз покой.
Душата ми – тя, умее да прощава.
Такава си е тя – добра Душа.
А сега върви!
Махай се!
Потъни във мрака!
Ти за мене нямаш стойност вече.
Щом доверието ми предаде,
някак си, много ми олекна във очите.

Автор: Ирена Сиракова

Генерална тренировка за Warwickshire Triathlon | 7 October :)
Много се кефя на себе си! ;)
#tennis #cycling #run 🎾🚲
Заместих плуването с едночасова тренировка по тенис, последва колоезденето... В триатлона ще е 18 км. Аз направих 23 км, за да видя при по-голямо натоварване ще се справя ли със третата дисциплина.
Съпругът ми се включи в последните 5 км и не можеше да ме догони и да удържи темпото ми... 💪
След колоезденето, в триатлона следва 2,5 км спринт бягане. Краката едва ме държаха, като слязох от колелото. Помислих си: "Не мога! И 500 м. няма да изтичам." А изтичах 2.69 км с най-доброто си време.
Извода:
Човек винаги може да изненада дори себе си!

- Боли ли те?! – попита го Разума
- Не знам. Още съм в шок. – отговори сърцето.
- Но той току що те отряза. Осъзнаваш го, нали?
- Осъзнавам го, но… не го очаквах и все още не знам как да реагирам. Всякаш времето спря и имам нужда да помисля и да осъзная.., как ще живея с идеята, че никога няма да ме обикне и завинаги си тръгва от живота ми?!
- Боли те!
- Какво искаш да ти отговоря?! Искаш да ти кажа, че ме боли, за да започнеш да ми натякваш: „Казах ти! Предупредих те! Постояно ти повтарях, че така ще стане!“…
- Не. Това и само си го знаеш. Искам да ми кажеш, за да мога да ти помогна да се справиш.
- Съжаляваш ли ме?
- Грижа ме е за теб.
- Ама ти, сериозно ли?!
- Да. Не бъди саркастично. Грижа ме е. Тук съм да помогна. Ако теб те боли и аз ще страдам.
- Ами започни да страдаш тогава… Защото не съм убедено, че ще можеш да ми помогнеш… Като отмине първоначалния ступор, ще боли… Ще боли толкова много, че ще ти се иска многократно да ме изоставиш само да се справям. Да ме оставиш на Съдбата ми.
- Няма да те изоставя. Обещавам! Тук съм.
- Ако наистина останеш, ще те призная за Глупак.
- Не ме нагрубявай. Знам, че те боли, но аз съм ти приятел. Приятелите могат да бъдат болезнено откровенни, да досаждат, да човъркат, да спорят, да не се съгласяват, да се опитват да ти „Отворят очите“ …. – ако са истински приятели. Но истински приятел не би те оставил сам в болката.
- Добре остани. Но не злорадствай!
- Няма.
- Ще е тежко.
- Знам.
- Ще боли непоносимо. И ще ме видиш в най-лошата ми светлина… Когато съм на дъното, напълно неспособно да си събера парченцата, след като се разпадна…
- Тук съм… Ще помогна да ги съберем заедно. Няма да те изоставя! Обещавам!
- Благодаря ти! Сега вече мога да се разплача и да си призная, колко много боли… Остани! Няма да се справя с това което следва без теб.
- Поплачи. Ще ти олекне… Обещавам да се почувстваш малко по-добре след това. И колкото и на дъното да изпаднеш, обещавам ти, ще намеря лек за болката ти!
- Дали?!
- Довери ми се! Вече имам идея или две… Дълго се подготвях за този момент. Чаках го. Та нали аз те окуражих да разкриеш чувствата си и да поискаш да научиш споделени ли са или не?
- Това значи ли, че ми направи номер? Трябва ли да ти се сърдя?
- Трябва да ми благодариш! Вече няма да живееш с илюзии. Освободих те от тях.
- Да, но  ти осъзнаваш ли колко  много ще боли?! Ще трябва да минеш през всички кръгове на собственият ми Ад, за да се причистя от болката, за да стане поне малко по –поносима. Наясно ли си, че ще боли до самият ни край, че такава рана незараства, че тази болка ще е хронична? Никога няма да намериш лек!
- Ще намеря, но не ти обещавам, че ще излекувам болката напълно. Същност искам да ти остане винаги частица от нея, за да не забравяш, за да ти напомня…. За да не се влюбваш отново така силно…
- Какъв приятел си ти?! Искаш да ме боли… до край? Нали твърдеше, че ще помогнеш…
- Истински… От тези, които ще бъдат с теб на дъното и ще се погрижат да излезеш от там. От тези, които ще те оставят да си научиш урока и да си вземеш поука, след като не си им позволило да те опазят… От тези, които няма да си тръгнат, въпреки грубостта ти, защото разбират, че е породена от болката ти… От тези, които са тук, до теб, просто за да те прегърнат , когато имаш нужда… да ти избършат сълзите…. Да поплачат с теб…
- Остани!

Автор: Ирена Сиракова

Сряда е… първи учебен ден за дечкото вкъщи.
Той го чакаше с нетърпение, а аз – с още по-голямо. ;)
8.30 ч. в стаята ми се нахлува с бойни индиански викове…
- СТАВАЙЙЙЙЙ….!!! СТААААВАААЙЙЙЙЙ, МААМОООО!
Боби се промуши през новооткрита дупка в оградата в градината на съседите и не можем да си го приберем. – обяснява той на спящото ми АЗ.
Отварям едното око, докато разсъдъка ми се опитва да си поправи пътечка в дебрите на мозъка ми, погъделичвайки някоя друга мозъчна клетка.
-Стига сте се смяли! – им изсъсквам аз на същите. В момента всеки звук ми е в повече, а те наглите тръгнали да се кикотят.
След 20 часов работен ден, само 3 ч. и 30 мин сън и боен вик за тревога, единственото ми желание е да съм вписана в учебниците по физика, като „Сиракова, увладяла телепортирането в далечни галактики“.
Някъде из къщата се чува провикване:
-Остави я майка ти! Тя нищо не може да направи!
Това гласа на собствената ми майка ли беше?
В замъгленото ми от недоспиване съзнание се прокрадва следната електрошокова мисъл:
Тя наистина ли току що изрече на глас (пред собствения ми син при това), че аз, Козирога с девиз „АЗ МОГА“, не мога да направя нещо? Или просто беше нейният начин да ми хвърли ръкавицата и да ме предизвика.
Е добре… Подейства.
Точно след 5 секунди съм в градината, покатерена върху съответната ограда, за да огледам от високо обстановката. Мозъчните ми клетки вече не се кикотят а биват експлоатирани по предназначение, доколкото наличната ми енергия на може би 30% заредената ми телесна батерия позволява.
Така. Ситуацията е следната:
Бобсъна се е проврял не в коя да е градина, а в тази на съседа с бял вълк и по-малкият му йоги събрат, т.е. на съседа с двете кучета…
Алекс е пребледнял от тревога…
Майка ми е видимо в нервна криза…
Добрата новина е, че въпросния бял вълк и събратят му са затворени в друга част на градината и за сега Бобсън е цял целеничък и в безопасност, ако не броим факта, че той целеустремено лае по трето куче в срещуположната на съседската градина и се вре из храстите в опит да намери дупка и за там…
Абе представете си някой 50 кг. вчерашен пикльо, който е доста подпийнал и се прави на много отворен пред охраната на дискотеката..
Та е на такъв ми мяса и моя рошльо в момента… Дошло му е сутрешното настроение явно…
Притеглям внимателно рисковете на това да бъда арестувана за нахлуване в чужда собственост… (мммм не… Те ченгетата по това време си пият кафето и си ядат поничките… :) )и риска да се превърна в секс фантазия на съседа ми за години напред.
Тук вече риска удря горни граници.
Все пак в момента с оскъдната си пижамка, която покрива само най-важните ми части, мога лесно да бъда сбъркана с Памела Андерсън от Спасители на плажа, но вместо на плажа, спасяването ще се проведе на градински терен.
Въпреки риска, се решавам да действам, а и имам ли избор, след като животното ме гледа като теле, докато строго го викам и му обяснявам, че трябва да намери обратния път до собствената му градина.
Явно трябваше да бръкна в контакта преди да застана очи в очи с него, за да съм по мелодраматична и въздействаща, но уви пропуснах я тази процедура, докато търчах към местопрестъплението...
Нищо.
Замятам драматично на една страна дългите си руси къдри…
Извивам елегантно дългата си шия, за да преценя по-добре какво следва…
За част от секундата атлетичното ми, секси (за радост на съседа) тяло прехвърля оградата…
Това беше лесната част, нищо че оградата е към 2 метра и половина висока…
Все пак съм тренирала, тренирала… едно време докато приятелките ми се натискаха по градинките с момчета, аз си прекарвах времето катерийки гаражи, покриви на блокове, дървета и др. такива…. Всякаш съм се готвила специално за този ден.
Сега трудната част…
Боби, гледа тъпо и виновно… викам го, но той знае, че тона ми непредвещава нищо добро…
Вкаменил се е е като статуя на Микеланджело и не мърда…
Да ама е сред поле от коприва…
Ами май, май… като ми е тръгнало да си припомням детството, то и ужилването от коприва върви в пакета…
Закъде без екстри?
На моята специална личност екстрите и се предлагат в пълен пакет. :)
Нагазвам в копривата…
Съседа ми е в еуфория вече…
Това е нреговият късметлийски ден за 2018 г.
Подмладено копие на секс бомба нахлува в градината му, прехвърляйки дългите си, изваяни бедра последователно през оградата му.. (еротика на макс)…
По средата на спасителна операция е… (екшън)
В момента гази през копривата му и изрича мръсни думи… (садо-мазо еротика)…
Току що се наведе да извади злощастната пухкава топка от храстите… (Егати сексия задник!!!) ;)
Гарантирано е оставил вече кафето и е грабнал бирата… нищо, че още не е закусил…
Но да се върнем към спасяването…
Виновника най-после е в ръцете ми и го понасям обратно към оградата, докато съзнанието ми е малко заето с копривата…
Еми то пък, не боляло толкова, колкото в детските ми спомени….
Какво ги плашат толкова децата с тая коприва?
- Можеш още да изтърпиш! – ми прошепва едно игриво, мазохистичното гласче, а мозъчните клетки пак се закикотват. :)
Достигам оградата.
Подавам пухчо със засилка по косматото му дупе, за да си знае, че е съгрешил, на майка ми, която се заема да му изнася тирада за непослушание.
Не му завиждам.
А пък аз за екстаз на съседа ми, се връщам в позицията на „Грациозна блонди маца, прехвърляща голи бедра през оградата му“.
Стъпвам на собствена територия и от прозореца на спалнята се провиква едно изпълнено с възхита детско гласче:
- Казах ти, че трябва да извикаме мама! Тя може всичко!
Той, току що за СУПЕР ГЕРОЙ ли ме провъзгласи?! :)
Иеееййй СУПЕРМАМА…!!!
Та какво ви разправях за копривата, недоспиването, за вбесилото ме животинче и рисковата операция „спасяване“…?
Забравете!
Нищо друго вече не е от значение, освен едно - тази година за втори път, синът ми ме обявява за СУПЕРМАМА.
Добре започва първият учебен ден, ако деня се познава по сутринта. :)
Емоцийки да има…
Ама сега отивам да си презаредя изтощените батерии, че и супер героите имат нужда от сън,
но за приспиване ще си пусна Two Steps From Hell - Heart of Courage: https://www.youtube.com/watch?v=XYKUeZQbMF0
Заслужих си я! ;)
Айде…. Готина сряда на всички!

Покривам с мигли натежали, очите си,
които порочно те търсят във фантазиите,
отприщващи се след като стрелките
отворят процеп към нощта.
Унасям се нежно в очакване да разбера,
в какъв сюжет ще е обагрен сънят ми.
А ти си там..  (Пак ти…)
И покриваш устните ми
с наситени от чувства целувки,
всякаш си скъп гост - поканен,
а не заточен надалеч,
абдикирал принц на влюбеното ми сърце.
Галиш нежно прошарените ми
от неизживяна страст коси
и някъде от дъното на мрака,
зазвучават ноти на танго.
Целувам диво!
Прегръщам силно!
Искам още!
Дай ми всичо!
Изгаряй с мен в ритъма му драматичен!
Прокарай пръсти по гърба ми,
вкуси от капките дъжд върху плътта ми,
захапи ме нежно по бедрата,
преди да отпиеш невъздържан дказателството,
че да ме подлудяваш до безумие
е поредният ти талант,
с който си благословен.
Но пак времето е срещу нас, нали?
Изтича бързо.
Няма милост.
И ето.., затваряш полека вратата на съня
и красотата му изчезва заедно с образа ти
сред шума на есенния вятър,
който игриво танцува потропвайки по щорите,
отрезвявайки сетивата.
Повдигам мигли натежали
и отварям очите си покрити с капчици роса,
породени от тъгата, която като буря помита
и последната илюзия за ритъма,
в който се обичат две тела с една Душа.
Ще ги затворя пак, този път за да поспя
без да ме връхлитат
безумно хубави късчета на споделена близост,
защото с теб сме все още двама непознати,
за които обичайно е да заспиват  
и да се събуждат сами в леглото,
докато сърцето им от студ трепери и отрича,
колко жадно е за топлината
на споделеното танго в нощтта.

Автор. Ирена Сиракова