Да останеш само спомен съхранен между белите листове,
а аз спомен съхранен между белите чаршафи
(както се пее в тази разтърсваща ме от емоции песен,
която ме кара, когато танцувам, да усещам тръпки по тялото си  и жажда да се слея с танца,)
не ще ти го позволя!
Опитвам се да си спомня не бе ли точно тази песен, последната, на която танцувахме?
Не знам.
Но искам да е следващата, която отново ще ме накара да почувствам,
че си предопределен да споделиш същността ми.
И освен на белите листове, знай, че си имаш място и в сърцето ми.
Да. Там ти е мястото. Точно там.
Да му напомняш, че един живот живее и когато обича,
трябва да цени повече от всичко, именно този,
който успява да го накара в единия момент да забие с 200 в минута,
а в другия да спре да бие и да прескочи няколко удара.
Този, който с една дума, жест, поглед, усмивка може да го накара да полети от щастие
или да го разбие на хиляди парченца.
Този, който превзема всяко кътче в него, въпреки цялата армия от противоречия,
този който не му дава миг покой,
този който е изрисувал с пламъчета в очите името си в него,
този, заради който е готово света да преобърне наопъки, за да сподели своята чувственост...
Белите листове ще са само свидетели, за това,
какво му причиняваш на това безкрайно гладно за всичко, което си, сърце.
Ще съхраняват историята на една разтърсваща ме любов,
която оставя следи в мен и ме променя за добро или зло.
Любов, караща ме да израствам и да прекрачвам граници,
които са ми са се стрували далечни и недостижими.
Същата тази любов, която ме вдъхновява да преоткривам неподозирани свои страни, възможности, таланти...
Която ме научи да намирам сили да прощавам, когато най-силно ме боли,
да гледам на трудностите с усмивка,
да бъда безкрайно търпелива
и да вярвам, че за всичко си има причина
и независимо накъде ни води, дали ни доближава или отдалечава,
сърцето ми не спира да ми нашепва като любовно заклинание твоето име.
Любов неслумима.
Любов, чертаеща нови хоризонти,
и прокарваща свои пътища във Вселената...
По-ярка от звезда,
по-изгаряща от Комета,
катализираща,
разпалваща,
променяща,
търсеща,
вземаща,
даваща,
намираща,
разгръщаща се със своите собствени темпове...
Любов, запечатала трудностите на две Души
да бъдат,
да споделят,
да скъсяват разстояния...
Няколко буквички, а толкова много чувства,
чийто пламък си подпалил в мен.

Автор: Ирена Сиракова

"Даваш ли, получаваш!" Чували сте този израз, нали?
Тази вечер, когато се качих в автобус от градския транспорт , за да се прибера вкъщи, един човек реши да не ми вземе парички за билетче. Седнах и се замислих и изведнъж изплуваха в съзнанието ми хронологични събития от изминалия ден. Ще ви ги разкажа накратко.
По обед бързах да хвана влак за Стамболийски, за да изненадам една от най-добрите си приятели, която е именничка днес. И понеже пристигнах на гарата в последната минутка, на касата ми казаха, да си взема билет от влака. Качих се, но тъй като разстоянието е 1 спирка, кондуктор не мина и така съдбата ми спести няколко левчета.
В късният следобед, вече в София, забелязах един дядо, който проси (Съдбата отново се намеси - можеше и да не го забележа, но тя реши, че трябва да върна жеста), бръкнах да му дам стотинки. Нямах. Дадох му банкнота, а той.... (реакцията му дълбоко ме разтърси), беше сляп и в момента, в който почувства хартия, а не метал в дланта си, лицето му смени няколко физиономии... Първата беше учудване... Зададе ми странен въпрос: "Познаваме ли се?!" Отговорих: "Не." Втората беше искрена благодарност. Започна да ме благославя и беше искрен. Личеше си, че думите му са от сърце, но и чувстваше неудобство. И него го усетих ясно във въздуха. Почувствах го и аз, защото не смятам, че заслужавах да ме благослава, заради парите в ръката му. Пожелах му хубавите пожелания да се връщат и продължих по пътя си. Когато вечерта се прибрах в Пловдив, запътила се към спирката за автобуса, видях баба да рови в един кош до една бутка. Събираше разни найлонови торби и други материали за рецеклиране. почувствах желание да отида и да я попитам има ли нужда от парички за хляб. В този момент се появи моя автобус. И трябваше да избера бабата или автобуса. След няколко важни секунди, надделя желанието да отида при бабата. Автобуса си замина без мен. А аз и дадох стотинките, които си бях наумила. И зачаках следващия автобус. Когато той дойде и се качих, нямаше контрольор, раздаващ билетчетата и аз отидох с левче в ръката право при шофьора. Подадох му го и го попитах, на него ли е нужно да платя? А той отговори:
- "Сядай, моме! Днес ще се возиш безплатно!"
Защо ви разказах тези събития?!
(Не за да си придавам ореол, защото всички вие помагате и подавате някоя друга стотинка на окаяните възрастни хорица, а и не само - сигурна съм. Всички Душа носим.)
А за да ви напомня: "Даваш ли, получаваш!" А когато получаваш, предай нататък!
И въпреки, че примера е банален и става въпрос за пари, замислете се..., във всяка област от живота е така.
А в любовта е на корен квадратен. Там максимата е: "Колкото повече любов даваш, толкова повече ще получаваш." (Дори да става въпрос за несподелена любов, когато ти даваш, някому, а той не отвръща, споко, друг ще ти я върне в още по-големи дози, важното е да имаш Душа и сърце да я оцениш.)
И това пак по темата за знаците и Съдбата...

От тези готините, зареждащите срещи.., при които две авторки си разменят по една книга, в която са споделили частица от себе си.
Dareto Yalamova и нейната дебютна книга Поглед нагоре и аз с моята С вкус на нежност в Слънчевата къща, където днес, много хора бяха зарадвани от една инициатива, в която всеки можеше да си тръгне с хубава книга в ръка, напълно безплатно.
Фотограф:
Violeta Patolova от 2Birdies

Вчера на Св. Петка, имахме си именник (брат ми - Петко), светицата, на която да се молим да прогледнем, най-вече чрез Душата си, за доброто, което сме се родили да сторим на таз земя, изпитвах едно такова неописуемо с думи спокойствие. Много ярко изразено и силно като усещане. Аз използвах деня да й се помоля и да благодаря за всичко хубаво в живота ми. Вечерта ми се пририсува и седнах да рисувам, докато се усетя нарисувах не една, а три картини. Всичките ми носят усещането за небето. Освен спокойствие, усещах и увереност и всякаш нещо съм преборила или предстои да преборя. А тази нощ сънувах как ни преследва Демон - имах си помощник. Демона се превърна в Змей, който пронизах с копие.
Много мистика се насъбра като усещания и сънища и за това ми е интересно да я споделя заедно с нарисуваните на Св. Петка картини.

Художник: Ирена Сиракова

Ритъмът в кръвта пропива,
тяло с тяло нежно се допира,
покачва се налягането в барометъра,
отмерващ привличането помежду ни.
Усещам тялото ти как до моето прилепва.
Дъхът ти всява смут в молещото се
за още, инжeктирано с любов сърце.
В песента се пее за целувка,
от онези, които преобръщат ти Света.
По устните си почти долавям й вкуса,
докато изкусно караш ме да следвам -
ръка с ръка,
бедра с бедра,
гърди с гърди…
Губя почва под краката
и само прегръдка след прегръдка
ме държат все още на крака.
Сетивата ми са жадни да танцуват
плът във плът,
докато напълно от желание не полудея.
Кажи ми, как за бога,
поглъщащия ме копнеж да усмиря?
Изкарваш ме от равновесие, само за да ме прегърнеш
още по-силно в обятията си на мъж.
И духът ми ме напуска за да се наслади отстрани
на ритмичността, с която телата ни се движат, преплитат и разплитат.
А със следващия дъх отново в мен се връща,
за да се потопи в поредната вълна, в която ме превръщаш.
Нека танцът ни пребъде в иконопис,
на който е изографисан копнежът ни един към друг!
Ще се молим,
ще палим свещ след свещ
и ще си припомняме,
как очи с очи в милувки се докосваха,
докато ние с теб лудостта си един по друг
в ритъма на танца се опитвахме да разсъблечем.
Онзи танц, с който мелодията в кръвта пропиваше,
и тяло с тяло нежно се допираше.


Автор: Ирена Сиракова
 
 
 

Благодаря на всички, които ме подкрепихте!
Благодаря на всички, които ми пожелахте успех!
Благодаря на всички, които дарихте средства за Любчо в каузата, която съзадох TRIATLON CHALLENGE to help child with cerebral palsy !
За мен най-хубавия спомен от този триатлон ще остане целувката, грейналите от гордост очички и поздравленията на моят син на финала.
Дадох му още един ценен урок днес.
Аз не съм добра плувкиня и той ме видя, колко се измъчих да преплувам 6 дължини, но на края му споделих: "Не е важно да си най-добър във всичко, важно е да се предизвикаш и да успееш, доказвайки на себе си, че можеш!
А когато го правиш и за кауза, помагайки друго човешко същество е безценно!"

По време на благотворителната вечер, посветена на деца болни от ДЦП в Българския Културен Институт в Лондон под наслов "Приказка за доброто и любовта".

По време на благотворителната вечер, посветена на деца болни от ДЦП в Българския Културен Институт в Лондон под наслов "Приказка за доброто и любовта".

Тази нощ си спретнах #маратон по поезия. :) В рамките на отличното постижение от 2 ч. и 40 мин, изримувах 9 стиха ( по окло 17 мин на стих). Кой от кой по-докосващ... Като отбележим, че в предните 24 часа преди маратона написах още 2 стиха, то за едно денонощие съм поставила личен рекорд от 11 стиха, т.е. 1/3 от да речем 5-тата ми поетична книга.
Как го направих?! 🤔
Няма да ви кажа, за да не прихванете от моята лудост. :)

Заглавия на написаните поеми:
ОКОВИ ОТ ФАЛШ
ЩЕ ЗАБРАВЯ (ЛИ)
УМРИ СИ В НЕЗНАНИЕ
ПОЧЕРНЕНИ БУКВИ
ЗА БОКЛУКА
ЦЕЛУВКА ПО ЧЕЛОТО
НЕУГАСИМ
НЕИЗБЕЖНО Е
ПРОПИЛЯН ЖИВОТ
ПИЙ ДО ДЪНО И НА ЕКС
ПОЧТИ ПОЛУДЯХ

Разбирам те, че живееш в ерата на виртуалния секс в месинджъра,
виртуалните приятелства във faceboook и Instagram
и все по-лесно става да си НЕискрен и фалшив,
защото няма кой да надникне в очите ти
и да прозре лъжите ти.
А те очите не крият,
разголват лъжата и я оставят без дрехи – да зъзне от срам.
Разбирам, че да нараниш някого
с няколко клика върху клавиатурата
нищо не ти ковства,
а и гнева му не е нужно дори да понесеш –
просто ще блокираш профила му и ще add- неш поредния friend.
Но приятелствата лесно не се печелят
затова пък, вече имаш солиден опит, колко лесно се губят.
Разбирам, че е все по-трудно да си себе си човеко,
и да се ориентираш, кой е истински
в този свят от позьори с фото филтри,
които да им ретушват бръчките „пачи крак“,
да им тушират миглите или да им заглаждат целулита.
Но фото филтъра няма да промени, кои са отвътре,
какъв им е интелекта, какво им е възпитанието,
колко стойност имат и как ще се впишат в живота ти.
Едно само не разбирам – докато вечер заспиваш сам,
не ти ли хрумва, че самотата е висока цена,
с която си плащаш за страха ти да бъдеш истински?
И не, не ме опонирай с Его, колко модерно е
да си си самодостатъчен в днешно време!
Вместо това събери сили и натисни бутона РЕСТАРТ.
И нека започна нищичко да НЕ разбирам
от новото ти, съкровенно, истинско, неподправено АЗ.
Пожелавам ти го, ама надали.
Твърде много смелост се изисква да си себе си
в съвремие на лицемерие, илюзии и суета.
Истината е неудобна, нали?
Но ключа за оковалия те фалш е там някъде вътре в нея.

Авто: Ирена Сиракова