|
|
 Усещането за красота, което преизпълва сетивата и докосва душата...с него живея тези дни и през повечето време съм безмълвна... просто поглъщам и се наслаждавам... и презареждам...и имам греховното усещане, че съм в Рая... греховно, защото не съм вътрешно убедена, че съм заслужила мястото си там... все още... Ето и красотите, които заснех.
0 Comments
 Нощна разходка по плажа... Изхвърлен дънер на брега.. Излягаме се върху него, загледани в изпълненото със звезди небе... Не си спомням кога за последно съм виждала толкова много звезди на куп... Неземна красота! Шума на вълните поглъща тишината... Обзема ни безкрайно спокойствие и вътрешен мир... Оставиш ли се на мислите, политаш сред звездите и мечтаеш на воля, оставиш ли се на спокойствието се унасяш... Лежим безмълвни и притихнали... Наслаждаваме се и се опитваме да запечатаме тази красота в душите си... На връщане ни обзема желанието за палави неща... решаваме да сме среднощни нудисти на плажа.. Събличаме се... Носим дрехите в ръце... толкова са излишни... нежния среднощен бриз гали телата ни... Насладата е пълна! Утре си обещаваме да повторим... в други ден също.. и така докато можем...Защото не сме забравили, че малките радости са най-сладки, а забранените още повече... ;)
Автор: Ирена Сиракова  Онзи искрено разочароващ момент, в който осъзнаваш, че за някой опитите ти да общуваш и да се сприятелиш с него са толкова досадни, че само доброто възпитание го спират да те прати по дяволите... След поредния опит за виртуален разговор, в който отговорите се състоят от една дума и след 5-тия пореден въпрос, се слага край на разговора с: „Извини ме трябва да тръгвам“ неизбежно се питаш: „Защо за бога се излагам и направих поредния опит!?“ А при реалните срещи в живота, разговора е ограничен до: „Здравей! Как си?“... Дадох много шансове, показах интерес, но знам и къде е мярката и кога трябва да се откажа... Все пак съм била и аз често от другата страна и знам, колко неприятно е да ти досаждат и какви усилия се изискват, за да си учтив с досадниците. ;)
Когато е писано да се сприятелиш с някого, нещата се случват от само себе си и приятелството е еднакво желано и от двете страни, а когато не е писано, колкото повече се опитваш да покажеш на някого, че ти е симпатичен и би желал приятелството му, то толкова повече го отблъскваш, нали така?! Поне така аз ги виждам нещата. Прости ми скъпи „не заинтересован да общуваме“! Приеми моите най-искрени извинения, за всяка минутка, която бях така безочливо нахална да ти изгубя! И не се притеснявай ще те заобикалям отдалечe и разбира се привидно любезното „Здравей! Как си!“ ще ти позволя да го запазиш в репертоара си. Да живее учтивостта! Автор: Ирена Сиракова Влизам да публикувам днес едно "късче разочарование" в моя личен блог, защото обикновено като формулирам и ираззя мислите си писмено ми олеква, т.е. писането често е моя личен психо терапевт и докато се ровичках из блога си, се зачетох в нещо, което съм писала много отдавна. Едно признание...
Споделям! Може да е интересно да погледнете през призмата на моя мироглед и това, как аз виждах себе си по онова време...:) Сега смея да твърдя, че много повече държа на личния контакт в общуването, защото виртуалния ми е ежедневие, част от работата ми и ме изтощава. Затова все по често се улавям, че ако нямам възможност някой,с който искам да общувам да го видя и да го направя очи в очи, предпочитам просто да чакам, докато това е възможно. Истинските ми , най-близки приятели уважават и разбират това ми мълчание и търпеливо чакат да ги залея с буря с емоции, когато най-накрая успеем да се видим. :) Интересни са метаморфозите на човек и когато като мен описва мислите си е толкова лесно сам за себе си да ги следи и да разсъждава над тях... Welcome in my world… „Искрено и лично“ за мен... Ще започна своята приказка от детските си и юношески години..., споко няма да задълбавам. Първо трябва да си призная, че още като дете изпитвах някакъв свян в отношенията си с хората. Тази срамежливост не ме е напуснала и до ден днешен, въпреки, че е старателно замаскирана, за да не оказва затруднения в общуването ми с околните. Този факт ме е превърнал в типичния интроверт, който по-лесно общува от дистанция с околните. Но това в никакъв случай не ме превръща в асоциална, апатична или неспособна да комуникира личност. Дори според приятели и познати е абсурдно да се определям, като интровертна, но аз просто си признавам фактите такива каквито са. И все пак ето и тяхната гледна точка – комуникативна, забавна, добронамерена, светла и духовна.... /advertising time/ Ох, харесват ми техните определения, но ще се върна към реалността, за да отбележа, че именно интровертността ми е спомогнала през годините да се превърна в изключително креативна личност, защото още от детството когато се влюбвах, изживявах своите любовни романи под формата на часове във фантазии и несбъднати мечти. Така че към днешна дата умението ми да фантазирам се е развило до съвършенство. А това умение от своя страна е изключително полезно в работата ми – аз постоянно бълвам нови идеи, които често се оказват точните решения. Когато ме е завладял определен проект си лягам вечер с идеята да поспя, а се оказвам след часове в размисли и новоизлюпели се идейки с тефтер в ръка и нощно фенерче, записвайки ги, за да не се окаже, че на сутринта са се изпарили в пространството, така както често се случва със сънищата на всеки от нас. Да се върнем на интровертността и да добавим креативността и почти ще забъркаме рецептата за професионалния ми избор към днешна дата. Съставките са на лице, остава само да включим и обстоятелствата довели ме до настоящето....." Продължението е тук. Автор: Ирена Сиракова  Прибирам се от работна среща, вървя си по пътя, ям си сладоледа, улавям се, че се усмихвам и в един момент изниква въпроса, на какво се дължи това усещане за безусловно щастие, което по принцип има навика да не ме пуска...?. Оглеждам се - само намусени, нацупени, изнервени хора: майка вика по детето си, мъж се кара с половинката си, шофьор псува и т.н., леко смръщвам вежди и си помислям: "Стига бе хора! Бъдете ми съучастници в доброто настроение!" И в момента, който си го изричам мислено, покрай мен минава младо момиче с кафето в ръка, със слушалките в ушите, припявайки си парчето, което слуша и се успокоявам: "Не съм единствената!" :) Усмихвам се отново до ушите и започвам и аз да си тананикам и вървя... Заразно е ей... Усмихвайте се и бъдете в добро настроение!
Awtor: Irena Sirakowa  #Гребната #Спорт #Пловдив Решавам, че ми е време да потичам на Гребната - днес е денят! Обмислям, дали да не пусна специален пост, за да питам познати и приятели, за които знам, че тичат редовно там, към колко часа вечерта ще е достатъчно прохладно и все още светло, но се отказвам и решавам, че е излишно да ги притеснявам и занимавам със себе си и най-вероятно към 20.00 ч. е идеалното време. Докато работя изведнъж подскачам, виждайки че е станало 20.10 ч. Бързо се приготвям. Екипировката освен спортно облекло и спортни обувки, включва ластик за коса и 2 вида оръжие. Едното е под формата на стъклена бутилка с вода, която решавам, че би била много от полза при нападение от страна на някой извратеняк-откачалник в горичката, през която ми предстои да премина на път за гребната база. Успокояващо си представям как я разбивам в нечия глава. (бррр... много съм зла) Втория тип оръжие е срещу комари, всъщност тук съм още по-тежко въоръжена - оръжията са 2 на брой, защото едва ли тези, които не са от Пловдив са наясно, но комарите на гребната, не са обикновени комари. Не! Те са мутирали - гиганти. Пълни изроди ви казвам. Така че приемам си хомеопатичната доза предпазваща ме от всякакви такива гадинки и си слагам за всеки случай хомеопатичното в джоба, за да мога да отреагирам в случай на нужда. Като второ оръжие, за да се почуствам максимално защитена, грабвам и слагам гривната против комари на детето. Готова съм. Излизам и потеглям. По пътя срещам отиващи тепърва и връщащи се вече. Достигам до горичката и поемам по по-пряката пътека с уверена, забързана крачка и леко настръхнала, в бойна готовност. :) Минавам без инциденти. Нито откачалник срещнах, нито комар посмя да ме ухапи. Предстои ми да пресека само пътя, разделящ горичката от гребната и съм там. Това се оказва истинско предизвикателство. Всякаш съм на Пещерско шосе да му се невиди и се опитвам да пресека 10 м преди пешеходната на Лекси, защото ме мързи да ги извървя и бързам да стигна до магазина. А не, на обиколен, второкласен път. Както и да е пресичам - безопасно. Стъпвам на пътеката за бягане. Връзвам косата и стартирам. Предварително съм набелязала като таргет да пробягам четвърт обиколка и още четвъртът да премина в бързо ходене. За моя собствена изненада не спрях след пробягана четвърт обиколка - чувствах, че имам още сили, а и другите тичащи ме мотивираха и нахъсваха. Нормален психологически ефект при хората, на които им е заложена спортната злоба. :) Продължих да тичам, докато почуствах, че повече и да искам, немога и преминах в лек ход, докато се нормализира дишането ми - поне отчасти, след което забързах ходенето. Нещо бързото ходене обаче не ми се отдава по-принцип, защото много се разсейвам със странични мисли и забравям, че съм си поставила за цел бързо ходене. Междувременно държа да отбележа, че времето беше достатъчно прохладно за тичане, леко смрачаващо се, толкова колкото да се разкрие цялата романтика на гребната, а и забелязах с удоволствие светещите ленти под моста, които се отразяват във водата и тези красиви отблясъци заразяват със специално настроение, всеки позволил си да им се наслади. Докато вървя към моста, се подсмихвам развеселено на хората около мен махащи с ръце на ляво и дясно, опитвайки се да прогонят досадните облаци от мухички и нахалните, хищни комари. :))) Аз този проблем го нямам - мен ме избягват и заобикалят с поне 30 санта дистанция. Качвам се на моста и решавам да се съсредооточа и да си наложа самодисциплина, за да свърша това, което съм поставила като цел, а именно да продължа докрай с бързо ходене. По моста успях, но слизайки от моста пак се разсеях, този път със съжалителната гледка на горките хорица, насядали по пейките, които си пляскаха по някой друг шамар по баджаците в опит да прогонят някой и друг комар. Поздравявам се мислено за ефикасните ми оръжия и факта, че тази вечер аз няма да бъда вкусна вечеря за същите. Междувременно поглеждам часовника - 21.00 ч. Лампите още не светят, а се е смръчило доста. Забързвам отново и наближавам пътечката към гората. Стомаха ми се свива, предвид тъмнината и опасността, която се крие в гората. Извиквам всичката си смелост, стискам здраво стъкленото шише, което установявам за огромно съжаление, че е олекнало с 250 мл. Запътвам се по пътеката. След 10 м се стряскам от шум зад гърба ми. Обръщам се - колоездач приближава. Спирам и изчаквам в позиция с видимост и готовност. Оказва се възрастен човечец. Подминава ме, а аз хитрушата решавам да пробягам остатъка от пътеката след него без да изоставам, за да се движим в група. :)Умно, а?! ;) Излизаме на асфалта. Ха, да видиш! Изненада! Ама тук наистина са асфалтирали най-накрая този окаян вечно в дупки и посипан само с чакъл път (пътя от Занзи бар към гребната).И лампите светят. Ехха! Кеф! От тук вече е сейф до вкъщи. 2 минути и съм там. Прибирам се. Взимам душ и посягам към шусл. сол нр.7 (магнезиевата сол). Не че нещо, но не съм им фен на мускулните трески, та затова решавам, че малко превенция не е излишна. И сядам да пиша. Защото искам да похваля Гребната, която са я превърнали в още по-прекрасно местенце за спорт. Само да можех да реша въпроса със страха ми от горичката. :)
Автор и главен герой: Ирена Сиракова |
Ирена СираковаИскрено и лично! Такава, каквато съм - разпиляна в късчета истории и вдъхновения. :) Архив
June 2018
|
RSS Feed