|
|
 И един от най-любимите ми цитати:
"Играем най-различни игри помежду си. И една от най-важните игри се нарича - моята игра е по-интересна от твоята." За съжаление е необходимо съвсем малко усилие за да разпознаеш някой "играч". Алън Уотс
0 Comments
 Онзи момент, в който си си наложил забрана за шоколад по уважителна причина и след цял ден вътрешна борба, вечерта се предаваш на изкушението... ;) Добре че в други аспекти от живота, които асоциирам със "забранения плод" съм къде, къде по-дисциплинирана, въздържана и успявам да си налагам самоконтрол, иначе не ми се мисли докъде щях да съм се докарала... :))
Някой ден, когато разберете разликата между тези, които говорят с вас в свободното си време и тези, които освобождават времето си, за да говорят с вас, неминуемо ще ви стане тъжно. А още по-тъжно ще ви става заради тези, за които вие си освобождавате от времето, за да им припомните макар и с нещо незначително, че мислите за тях и ви липсват, а те си пестят дори от думите, какво остава пък за време, отношение, чувства...
Но пък погледнете го и от друга, позитивна гледна точка - ще сте малко по-осъзнати и мъдри. ;)  Всяка любов и съответно всеки брак по любов започва красиво и щастливо.
Дали ще умеем да запазим красотата и щастието зависи само от нас и най-важното е, че е напълно по силите ни. Във всяка връзка има спадове и върхове и ако те настъпват неусетно, носени от ежедневие, настроение, събития, то не означава, че са не контролируими. Напротив! Усетиш ли, че вървиш към дъното, се включват алармиращите защитни механизми и как ще реагираш зависи само от теб и твоето желание са се бориш за връзката си и човека до теб. И когато обичаш няма оправдания за апатия, трябва да събереш всички сили и да се бориш. И всъщност всичко е толкова лесно и просто, де да можеха повече хора да осъзнаят колко семпъл е механизма – нужно е само да започнеш да даваш повече от себе си – повече прегръдки, повече целувки, повече нежност, повече любов, повече от теб..., на които партньора ти ще започне да отвръща също с повече и така ще започнете да се изкачвате към върха отново заедно. Основата е в това да не чакаш другия да даде тласък за излизане от кризата, защото той го е правил много пъти без ти дори да го осъзнаваш. Живей с мисълта, че винаги е твой ред. А да се влюбиш отново в някого, който си обичал с цялото си сърце или да го заобичаш по-силно не е никак сложно и психолозите го прилагат много успешно в семейните терапии. Разковничето е да започнеш да си припомняш, защо си се влюбил в този човек и колко щастливи мигове имате заедно. Започва се с разглеждане на снимки, слушане на любимата ви музика, посещаване на места, на които сте се чувствали щастливи и т.н. и когато пламачето се разпали отново, огъня постепенно обгръща и двама ви. За 9 години щастлива връзка с мъжа на живота ми, смея да твърдя, че няколко пъти съм се влюбвала наново и изпепеляващо в него, както феникса се ражда от пепелта и също няколко пъти съм чувствала, че изпадам безпомощно към дъното и ако аз не се взема в ръце и не отворя сърцето си за повече любов, брака ни ще се превърне в инертно съжителство, което ще ни задуши и ще ни направи нещастни. А на мен ми се вижда крайно недостатъчно в една връзка съжителството, дори приятелството – то е задължително, но не и достатъчно. Затова в такива моменти се боря за повече, боря се за онази изпепеляваща любов, ускоряваща ритъма на сърцето, с пърхащи пеперуди в стомаха, със сияещи пламачета в очите и не се спирам и не се задоволявам, докато отново не я получа. Стремежа за щастие, стремежа за любов – те поддържат пламачето в една връзка. Не му позволявайте да угасне! И не забравяйте любовта е танц, който се танцува от двама! Автор: Ирена Сиракова  Специално за Ани, която ме вдъхнови! :)
Из моите..."Притчи за деца с поука" Автор: Ирена Сиракова Притча: За изгубената усмивка Посвещавам на Ани, която беше загубила своята усмивка.. . Живеели някога майка и дъщеря. Дъщерята забелязала, че майка й никога не се усмихва и е вечно тъжна. Един ден със свито сърце попитала: - Мамо, ти къде загуби своята усмивка? А майката тъжно отговорила: - Не знам дъще. - Мамо, искаш ли да тръгнем по света и да я търсим? Аз ще бъда до теб и ще ти помогна да я намерим. – предложило момиченцето. - Добре дъще, да тръгнем щом си рекла. – отговорила майката с проблясък на надежда. И така двете се отправили на пътешествие в търсене на изгубената майчина усмивка. Вървели те, вървели... Минали през много градове и села, през чудни страни... Преплували морета и океани. Срещнали много хора и всекиго попитали, дали е срещал една изгубена усмивка. Но, никой не я бил срещал. Един ден стигнали до едно село. Вече се свечерявало, а те били гладни и изморени. Решили да почукат на вратата на първата къща, която видяли в селото и да помолят стопанина за храна и подслон. Речено, сторено. Почукали, а вратата им отворила една побеляла старица. Тя веднага разбрала, че от дълъг път идат и рекла: -Добре сте ми дошли, чеда мои! Къде така бродите из нашите земи изморени, прегладнели? Влезте да починете, да се стоплите, да се изкъпете, а аз ще ви нагостя с вкусна гозба. Майката и дъщерята много се зарадвали на добротата на старицата и влезли с радост да и погостуват. Напалила им тя огън в камината, стоплила им вода да се изкъпят, омесила пита, кипнала чай, стоплила боб в глиненото гърне, застелила им постелите да пренощуват... Когато дошло ред да вечерят, седнали трите жени и започнали да се гощават, като понапълнили стомасите, момиченцето попитало; - Бабо, ти доста си поживяла и доста си видяла... Я кажи, виждала ли си изгубена усмивка да броди из тукашните земи? - Изгубена усмивка ли? – зачудила се старицата. – Че какво ще дири изгубена усмивка тук? Тогава детето заразказвало, как майка му никога не се усмихвала и затова решили да потърсят по големия свят, изгубената майчина усмивка, а бабата слушала внимателно, от време на време поклащала многозначително глава и леко се подсмихвала. Когато детето свършило разказа си, мъдрата старицата рекла: -Чеда мили, търсите изгубената усмивка на грешното място! Тя не е тръгнала по света, тя се е скрила в сърцето. Там я дирете и ще я намерите. Обърнала се към майката и рекла: -Дъще, в сърцето ни се крият много чувства - и тъгата и радостта и страх и угриженост и яд и обич и много други. Когато позволиш на лошите мисли, тревоги и чувства да си тръгнат от сърцето ти, то ще бъде обгърнато от добрите, тогава само ще намериш и изгубената си усмивка. После се обърнала към детето и прошепнала с широка усмивка на лице: - А ти мила дъще пък запомни: усмивката е заразна и се подарява. Ако искаш да помогнеш на твоята майка да намери собствената си усмивка, просто и се усмихвай повече и й дарявай от твоята усмивка! Детето в миг разбрало, какво има предвид старицата и отвърнало на подарената старческа усмивка с още по широка детска усмивка. Благодарили на добрата и пре-мъдра белокоса баба и полегнали с майка й да се наспят. А на другата сутрин по живо по здраво, потеглили обратно за дома си, защото вече знаели, че усмивката не броди из света, а е вътре в нас – в сърцето и се показва всеки път когато и позволим, преодолявайки и прогонвайки всички грижи, страхове и лоши чувства. Също така научили, че е заразна и може да подаряваме от нашата собствена усмивка на всеки, който решим, че има нужда от нея. П.С. Усмихвайте се бе, хора! Заразно е... :) Автор: Ирена Сиракова Светът е пълен с хора, които с лека ръка пропиляват възможността да си зададат въпроса кои са те и кое е истински важното за тях в живота им. И просто се носят по течението, продължавайки да съществуват един неосъзнат живот, страхувайки се от новото и от промяната.
П.С. чета разни статии и осмислям и раждам подобни тези...:)  Много ми харесаха следните разсъждения по въпроса за и против ваксините на един от моите учители по хомеопатия, които на драго сърце споделям, защото напълно отговарят на моите виждания и са толкова простичко обяснени - без да вкарват излишно напрежение по темата. :)
I’m not an anti-vaxer - Д-р Румен Стойчев·23 ОКТОМВРИ 2016 Г. Привлече ми някак погледа това "проваксъри" в един от постовете на Ками и се замислих. Всъщност, отначало "ние" (които сме по-скоро аморфна група от хора с всевъзможни възгледи) бяхме „вкарани в един кюп”, който „другите” (никак не аморфна група от хора с еднакви възгледи) „анти-ваксъри”. Аз, например, никога не съм се самоидентифицирал като „анти-ваксър”. Споделял съм многократно с пациенти и студенти, че ако – не дай, Боже! – ми се наложи да отида в район, където върлува холера или жълта треска, не бих се поколебал да се ваксинирам – за да избегна разболяването си от особено опасна инфекция, а после ще се оправям някакси. Въпросът опира до правилна преценка на съотношението на рисковете. Ако рискът от разболяване е висок и болестта носи висок риск за живота, ще си спася живота с риск да си увредя здравето. Ако рискът от разболяване е нисък и болестта не носи висок риск за живота, но носи риск от поява на трудно лечими хронични проблеми, ще предпочета риска да се разболея от нея. Като хомеопат, аз знам, че острите болести се лекуват, а с хроничните е по-сложно. Така че, ако това ме прави „анти-ваксър”, излиза, че „другите” би трябвало да са „про-ваксъри”, което всъщност далеч не винаги отговаря на истината. Ако не са „про-ваксъри”, тогава какви са? Според мен, много по-точно е те да бъдат третирани като (и наричани) „профитъри” (от profit – печалба, облага). А „ние” сме по-скоро “про-трутъри” (от pro-truth – за истината), защото сме по-скоро „за”-нещо си, отколкото „против”, „анти”-нещо си. Профитъри и протрутъри никога няма да се разберем, това е невъзможно по дефиниция. Защо изобщо тогава вдигаме тази врява? Заради тези, които не са нито едното, нито другото, т. е. нямат изгода от прилагането на ваксини, но пък и не са стигнали още до своята истина. Какво им остава на тези хора? Да изберат да вярват – на едните или на другите. Което ги прави просто билийвъри (от believe – вярвам, доверявам се). А билийвърите, по душа, обикновено са читави хора. Заслужава си да им се помогне, ако може. Но чистата истина е, че про-трутърите не дължим нищо на билийвърите. Всичко, което правим, го правим за истината, в крайна сметка. Ако стане, стане. Ако не, здраве да е.  Позволи си да бъдеш по осъзнат и открит.
Позволи ми да открехна затворените врати, да изградя прозорци в иззиданите стени. Позволи ми да опозная теб и твоя свят. Не, няма да те нараня – не съм тук за това. Ще те изслушам и ще остана, ако ми позволиш, Ако ли не, ще се отдалеча макар и със свито сърце. Тук съм, до теб, готова за предизвикателството и имам да споделям и аз милион нещица. Защото тайната на приятелството е в това, да опознаеш и да бъдеш опознат, да слушаш мълчаливо, търпеливо... докато се научиш да разпознаваш емоциите в тишината, а после със знанието си да разбиеш тъмнината, да проправиш път на светлината за две сродни души, които ще се подкрепят и ще бъдат една към друга добри. Автор: Ирена Сиракова |
Ирена СираковаИскрено и лично! Такава, каквато съм - разпиляна в късчета истории и вдъхновения. :) 
Архив
September 2020
|
RSS Feed
