S. Irena
  • Моите книги
  • Моите картини
  • Отзиви
  • Медийни изяви
  • Събития
  • Благотворителни изяви

Приказка за вещицата – знахарка

7/30/2019

0 Comments

 
Picture
Живеела едно време в древния Тутхон омайно красивата Елица.
Елица греела като целуната от слънцето с разпуснати до нозете руси коси и синьо-зелени като морето очи,
кожата и била с нежен загар, а усмивката й можела да успокои и морски звяр.
Тя заслепявала с хубост и ум всички моми в морския град, а те се пукали от завист и злобно я наричали „вещица“. Но Елица не била вещица, а веща да лекува. Тя имала хем дарба, хем познанията, които наследила от своята баба. Била знахарка и отдалече прииждали хора да ги лекува – знатни и бедни, жени и мъже, старци и деца,
местни и чужди…
За всеки лек, момичето намирало билка… Прочуло се името й чак до двора на българския владетел в Калиакра.
Един ден при нея дошла не коя да е, а дъщерята на владетеля –  прелестната Калина.
Калина била нежна и надарена с изящна хубост. С коси по черни от гарванови пера, кожа бяла като албанос,
с бузи и устни алени като озрели череши, очите и тъмни като нощта с проблясващи в тях звезди.
Но въпреки заслепяващата красота, видимо нещо мъчило знатната дъщеря.
Усмихвала се едва едва, натъжено… Гледала сякаш с празен поглед, на ум и сърце, които са в мислите си
някъде надалеко.
Елица веднага познала болката й. Някой юнак ще да е разбил сърцето на Калина на хиляди парченца,
а тя неспособна да ги залепи блуждаеше в мислите си там, където е той. Надалече, много наделече…
Когато Калина заговори на Елица, сълзи се търкулнаха от девичите очи, стекоха се по алените бузи,
навлажниха сочните устни, а после напоиха земята… Там където падаха, „страстниче“ никнеше.
Елица събра цветовете на билето и свари чай. Подслади го с ароматен липов мед и го подаде на Калина да отпие. Девойката отпи веднъж, дваж… пък се поуспокои. Сълзите секнаха и доразказа своята тъжна история.
Елица бе отгатнала вярно, сърдечна бе мъката на алената Калина. Крум бе виновен за мъката й.
На война заминал с войската на баща й, чужди земи да покорява. 3 г. не го бе виждала. Сърцето и се късаше.
На него го бе врекла. Обичаше го с цяла душа, но не знаеше, ни той нея обича ли, ни жив ще се върне ли?
Тъгата я мъчеше. Неизвестността също. Калина отваряше очи с мисъл за Крум по изгрев и ги затваряше пак
с мисъл за него преди да потъне в неспокоен сън. А като заспеше сънуваше неистово.
Сънуваше страшни, кървави сцени, в които живота му някой отнемаше.
Най я мъчеше друга девойка, по-чуждите земи да не залюби. При другата да остане и при нея да не се завърне.
А Крум бе Калина, само веднъж - в нощта преди да замине - целунал, но така, че за цял живот отпечатък в сърцето й да остави, а после й бе продумал, че да го обикне и да го чака не бива, че на война отива и жив да се върне,
не може й обещае.
Калина обаче ни очи, ни сърце за друг имаше. Него чакаше, него искаше, него любеше…
Елица изслуша разказа съсредооточено до край, след което на Калина заръча, кога тъгува по своя обичан Крум
и сълзи в очите и напират, чай от „страстниче“ да пие. Кога кошмари сънува, лоши мисли и страхове,
че друга жена обичният й ще залюби я мъчат, тогава да сяда на брега на морето по залез слънце,
камъче от скалата на която седи да отронва, да го хвърля във вълните й и на морето да продумва:
„Ех, моренце, морнцее…  на лошите ми мисли и страхове в дълбините си, намери им местенце.
В скала като тази, от която отроних камък, превърни ги, да могат русалките на нея да отмарят
и по една добра дума за сбъдната любов за мен и Крум да изговарят.“

После към розовеещето небе да поглежда със сърце изпълнено с надежда и залязващото слънце за късмет, здраве и сполука за себе си и своя любим да моли.
Тръгнала си Калина с лекота на душата след срещата с вещата знахарка Елица. Заръките й до една спазила.
И минало колко се минало, свиден войн от свитата на владетеля български, лично да предаде покана за сватбата
на Калина и Крум, бил при Елица изпратен. Любов от пръв поглед и тез двама млади поразила и сватба двойна
се спогодила - с две булки, коя от коя по-красива и двама момци - юнаци, в чийто гърди смелостта и любовта пиршество си сътворили. А след още време и две рожби се родили – едно момче и едно момиче.
Момчето с коси по-черни от на гарван, бузи алени и очи като нощното небе, а момичето – със златни коси,
от слънцето целунато и очи синьо-зелени като морето.
И за тези двамата имам приказка, но нея друг път ще ви разкажа.

Разказвач и фотограф: Ирена Сиракова

0 Comments



Leave a Reply.

    Ирена Сиракова

    Искрено и лично! Такава, каквато съм - разпиляна в късчета истории и вдъхновения. :)

    Picture

    Архив

    September 2020
    August 2020
    April 2020
    March 2020
    February 2020
    January 2020
    December 2019
    November 2019
    October 2019
    September 2019
    August 2019
    July 2019
    June 2019
    May 2019
    April 2019
    March 2019
    February 2019
    January 2019
    December 2018
    November 2018
    October 2018
    September 2018
    August 2018
    July 2018
    June 2018
    May 2018
    April 2018
    March 2018
    February 2018
    January 2018
    December 2017
    November 2017
    October 2017
    September 2017
    August 2017
    July 2017
    June 2017
    May 2017
    April 2017
    March 2017
    February 2017
    January 2017
    December 2016
    November 2016
    October 2016
    September 2016
    August 2016
    April 2016
    January 2015
    March 2014
    October 2013
    September 2013
    August 2013
    July 2013
    June 2013
    May 2013
    September 2012
    July 2012
    January 2012
    December 2011

    RSS Feed

Powered by Create your own unique website with customizable templates.