"Даваш ли, получаваш!" Чували сте този израз, нали?
Тази вечер, когато се качих в автобус от градския транспорт , за да се прибера вкъщи, един човек реши да не ми вземе парички за билетче. Седнах и се замислих и изведнъж изплуваха в съзнанието ми хронологични събития от изминалия ден. Ще ви ги разкажа накратко.
По обед бързах да хвана влак за Стамболийски, за да изненадам една от най-добрите си приятели, която е именничка днес. И понеже пристигнах на гарата в последната минутка, на касата ми казаха, да си взема билет от влака. Качих се, но тъй като разстоянието е 1 спирка, кондуктор не мина и така съдбата ми спести няколко левчета.
В късният следобед, вече в София, забелязах един дядо, който проси (Съдбата отново се намеси - можеше и да не го забележа, но тя реши, че трябва да върна жеста), бръкнах да му дам стотинки. Нямах. Дадох му банкнота, а той.... (реакцията му дълбоко ме разтърси), беше сляп и в момента, в който почувства хартия, а не метал в дланта си, лицето му смени няколко физиономии... Първата беше учудване... Зададе ми странен въпрос: "Познаваме ли се?!" Отговорих: "Не." Втората беше искрена благодарност. Започна да ме благославя и беше искрен. Личеше си, че думите му са от сърце, но и чувстваше неудобство. И него го усетих ясно във въздуха. Почувствах го и аз, защото не смятам, че заслужавах да ме благослава, заради парите в ръката му. Пожелах му хубавите пожелания да се връщат и продължих по пътя си. Когато вечерта се прибрах в Пловдив, запътила се към спирката за автобуса, видях баба да рови в един кош до една бутка. Събираше разни найлонови торби и други материали за рецеклиране. почувствах желание да отида и да я попитам има ли нужда от парички за хляб. В този момент се появи моя автобус. И трябваше да избера бабата или автобуса. След няколко важни секунди, надделя желанието да отида при бабата. Автобуса си замина без мен. А аз и дадох стотинките, които си бях наумила. И зачаках следващия автобус. Когато той дойде и се качих, нямаше контрольор, раздаващ билетчетата и аз отидох с левче в ръката право при шофьора. Подадох му го и го попитах, на него ли е нужно да платя? А той отговори:
- "Сядай, моме! Днес ще се возиш безплатно!"
Защо ви разказах тези събития?!
(Не за да си придавам ореол, защото всички вие помагате и подавате някоя друга стотинка на окаяните възрастни хорица, а и не само - сигурна съм. Всички Душа носим.)
А за да ви напомня: "Даваш ли, получаваш!" А когато получаваш, предай нататък!
И въпреки, че примера е банален и става въпрос за пари, замислете се..., във всяка област от живота е така.
А в любовта е на корен квадратен. Там максимата е: "Колкото повече любов даваш, толкова повече ще получаваш." (Дори да става въпрос за несподелена любов, когато ти даваш, някому, а той не отвръща, споко, друг ще ти я върне в още по-големи дози, важното е да имаш Душа и сърце да я оцениш.)
И това пак по темата за знаците и Съдбата...
Тази вечер, когато се качих в автобус от градския транспорт , за да се прибера вкъщи, един човек реши да не ми вземе парички за билетче. Седнах и се замислих и изведнъж изплуваха в съзнанието ми хронологични събития от изминалия ден. Ще ви ги разкажа накратко.
По обед бързах да хвана влак за Стамболийски, за да изненадам една от най-добрите си приятели, която е именничка днес. И понеже пристигнах на гарата в последната минутка, на касата ми казаха, да си взема билет от влака. Качих се, но тъй като разстоянието е 1 спирка, кондуктор не мина и така съдбата ми спести няколко левчета.
В късният следобед, вече в София, забелязах един дядо, който проси (Съдбата отново се намеси - можеше и да не го забележа, но тя реши, че трябва да върна жеста), бръкнах да му дам стотинки. Нямах. Дадох му банкнота, а той.... (реакцията му дълбоко ме разтърси), беше сляп и в момента, в който почувства хартия, а не метал в дланта си, лицето му смени няколко физиономии... Първата беше учудване... Зададе ми странен въпрос: "Познаваме ли се?!" Отговорих: "Не." Втората беше искрена благодарност. Започна да ме благославя и беше искрен. Личеше си, че думите му са от сърце, но и чувстваше неудобство. И него го усетих ясно във въздуха. Почувствах го и аз, защото не смятам, че заслужавах да ме благослава, заради парите в ръката му. Пожелах му хубавите пожелания да се връщат и продължих по пътя си. Когато вечерта се прибрах в Пловдив, запътила се към спирката за автобуса, видях баба да рови в един кош до една бутка. Събираше разни найлонови торби и други материали за рецеклиране. почувствах желание да отида и да я попитам има ли нужда от парички за хляб. В този момент се появи моя автобус. И трябваше да избера бабата или автобуса. След няколко важни секунди, надделя желанието да отида при бабата. Автобуса си замина без мен. А аз и дадох стотинките, които си бях наумила. И зачаках следващия автобус. Когато той дойде и се качих, нямаше контрольор, раздаващ билетчетата и аз отидох с левче в ръката право при шофьора. Подадох му го и го попитах, на него ли е нужно да платя? А той отговори:
- "Сядай, моме! Днес ще се возиш безплатно!"
Защо ви разказах тези събития?!
(Не за да си придавам ореол, защото всички вие помагате и подавате някоя друга стотинка на окаяните възрастни хорица, а и не само - сигурна съм. Всички Душа носим.)
А за да ви напомня: "Даваш ли, получаваш!" А когато получаваш, предай нататък!
И въпреки, че примера е банален и става въпрос за пари, замислете се..., във всяка област от живота е така.
А в любовта е на корен квадратен. Там максимата е: "Колкото повече любов даваш, толкова повече ще получаваш." (Дори да става въпрос за несподелена любов, когато ти даваш, някому, а той не отвръща, споко, друг ще ти я върне в още по-големи дози, важното е да имаш Душа и сърце да я оцениш.)
И това пак по темата за знаците и Съдбата...
RSS Feed