"- Какъв приятел си ти?"... "- Истински!"

- Боли ли те?! – попита го Разума
- Не знам. Още съм в шок. – отговори сърцето.
- Но той току що те отряза. Осъзнаваш го, нали?
- Осъзнавам го, но… не го очаквах и все още не знам как да реагирам. Всякаш времето спря и имам нужда да помисля и да осъзная.., как ще живея с идеята, че никога няма да ме обикне и завинаги си тръгва от живота ми?!
- Боли те!
- Какво искаш да ти отговоря?! Искаш да ти кажа, че ме боли, за да започнеш да ми натякваш: „Казах ти! Предупредих те! Постояно ти повтарях, че така ще стане!“…
- Не. Това и само си го знаеш. Искам да ми кажеш, за да мога да ти помогна да се справиш.
- Съжаляваш ли ме?
- Грижа ме е за теб.
- Ама ти, сериозно ли?!
- Да. Не бъди саркастично. Грижа ме е. Тук съм да помогна. Ако теб те боли и аз ще страдам.
- Ами започни да страдаш тогава… Защото не съм убедено, че ще можеш да ми помогнеш… Като отмине първоначалния ступор, ще боли… Ще боли толкова много, че ще ти се иска многократно да ме изоставиш само да се справям. Да ме оставиш на Съдбата ми.
- Няма да те изоставя. Обещавам! Тук съм.
- Ако наистина останеш, ще те призная за Глупак.
- Не ме нагрубявай. Знам, че те боли, но аз съм ти приятел. Приятелите могат да бъдат болезнено откровенни, да досаждат, да човъркат, да спорят, да не се съгласяват, да се опитват да ти „Отворят очите“ …. – ако са истински приятели. Но истински приятел не би те оставил сам в болката.
- Добре остани. Но не злорадствай!
- Няма.
- Ще е тежко.
- Знам.
- Ще боли непоносимо. И ще ме видиш в най-лошата ми светлина… Когато съм на дъното, напълно неспособно да си събера парченцата, след като се разпадна…
- Тук съм… Ще помогна да ги съберем заедно. Няма да те изоставя! Обещавам!
- Благодаря ти! Сега вече мога да се разплача и да си призная, колко много боли… Остани! Няма да се справя с това което следва без теб.
- Поплачи. Ще ти олекне… Обещавам да се почувстваш малко по-добре след това. И колкото и на дъното да изпаднеш, обещавам ти, ще намеря лек за болката ти!
- Дали?!
- Довери ми се! Вече имам идея или две… Дълго се подготвях за този момент. Чаках го. Та нали аз те окуражих да разкриеш чувствата си и да поискаш да научиш споделени ли са или не?
- Това значи ли, че ми направи номер? Трябва ли да ти се сърдя?
- Трябва да ми благодариш! Вече няма да живееш с илюзии. Освободих те от тях.
- Да, но  ти осъзнаваш ли колко  много ще боли?! Ще трябва да минеш през всички кръгове на собственият ми Ад, за да се причистя от болката, за да стане поне малко по –поносима. Наясно ли си, че ще боли до самият ни край, че такава рана незараства, че тази болка ще е хронична? Никога няма да намериш лек!
- Ще намеря, но не ти обещавам, че ще излекувам болката напълно. Същност искам да ти остане винаги частица от нея, за да не забравяш, за да ти напомня…. За да не се влюбваш отново така силно…
- Какъв приятел си ти?! Искаш да ме боли… до край? Нали твърдеше, че ще помогнеш…
- Истински… От тези, които ще бъдат с теб на дъното и ще се погрижат да излезеш от там. От тези, които ще те оставят да си научиш урока и да си вземеш поука, след като не си им позволило да те опазят… От тези, които няма да си тръгнат, въпреки грубостта ти, защото разбират, че е породена от болката ти… От тези, които са тук, до теб, просто за да те прегърнат , когато имаш нужда… да ти избършат сълзите…. Да поплачат с теб…
- Остани!

Автор: Ирена Сиракова