С ревност не съм способна любовта ми към теб да оскверня.
Та ти заслужаваш да бъдеш щастлив и щом не е с мен, нека е с друга.
Аз усмивката ти търся
и радостта в очите ти,
сърцето ми ще продължи да стопля,
повече от огъня, който мисълта за интимност с теб подклажда.
На самолюбието не бих дала шанс да петни чистотата на любовта в сърцето ми.
Не и за твоя сметка.
Не, не бих.
Харесва ми да те обичам, по начина по който те обичам.
Красиво е!
Няма егоизъм…
Липсва нарцисизъм…
Преобладават чистота…,
дълбочина,
искреност
и наситеност на чувствата…
Несподелеността, колкото и да е болезнена,
приемам я аз за урок.
И се уча.
Всеки ден се уча…
Разголвам себе си с въпроси
и в отговорите им се преоткривам…
Да се поставям на твое място и да поглеждам през твоите зеници,
не се уморих.
И няма.
Нужно е.
Важно е.
В изкусен емпат се преобразих.
И в експерт по замръзяването и размразяването на бушуващи чувства.
Вледенявам ги за месеци, когато изтърпявам липсата ти
и ги размразявам за секунди, когато разчупиш с твоето „здравей“ света ми.
Тя - любовта, когато е истинска, не умира.
Не! Няма как. Не умира.
Тя просто заспива.
И живее в сънищата…
И чака…
С целувка да я събудиш
И някой ден на внуците си с „Имало едно време…“
с усмивка и топлина да я разкажеш.
За да знаят…
Да помнят…
И да я преоткриват…
Автор: Ирена Сиракова