АЙ! АЙ, КАПИТАНЕ!

Ай! Ай, капитане!
Търсеше буря да пребориш...
Стигна ли ти бурята, която разрази в Душата ми, в очите ми..?
Ураганно бедствие ни помете,
остави ни без дихание
и в мрежата на безумието, телата ни сплете.
Аз се борех за всеки споделен дъх ненаситно,
ти отвръщаше ми всякаш правиш любов с мен,
за последен път, преди да завладеят кораба ти, пирати.
Молех за още преплувани заедно морета,
а ти ми подари пътешествия в океани.
Ще ти остане ли спомен,
за една подивяла от желание русалка,
която не пее омайни песни,
а се превръща в пяна, нашепвайки в ухото ти
пулсиращите етюди на нейното неутолимо, от никой смъртен, желание?
Ще преплуваш ли океана отново с нея,
за да се изгубиш в синьо-зеленото на очите й,
докато се отдаваш на нейното: " желая те по-силно" и "още"?
Ще подпали ли тя пак платната ти, за да се пошегува с вятъра,
докато ти смирено се молиш и на небето и на океана,
да угасят не платната, а на тази дивачка пожара в душата?
Ще стопли ли тя премръзналото ти тяло с вулкана от чувства,
който бълбука в океана, когато тебе  никакъв на хоризонта те няма?
Ще ти позволи ли да вкусиш от солта на женствеността й,
ако й обещаеш после и ти да се превърнеш в пяна,
за да обиколите света с вълните
и да правите любов, утолявайки страстта си,
докато се сливате в пенести балончета  -
там някъде на скришно - по бреговете, по скалите,
та даже по стените на рибарските лодки?
Събери си ума капитане!
Тя е стихия.
Тя е лава.
Тя е жрица.
Прибери си спомените на топло в сърцето
и утре от повелител на океана се върни при мен,
като повелител на небето,
за да сътворим друга приказка,
разказваща за още по-безумна
и жадувана от телата ни,
буреносна стихия!

Автор: Ирена Сиракова