
Автор и главен герой: Ирена Сиракова
![]() #Гребната #Спорт #Пловдив Решавам, че ми е време да потичам на Гребната - днес е денят! Обмислям, дали да не пусна специален пост, за да питам познати и приятели, за които знам, че тичат редовно там, към колко часа вечерта ще е достатъчно прохладно и все още светло, но се отказвам и решавам, че е излишно да ги притеснявам и занимавам със себе си и най-вероятно към 20.00 ч. е идеалното време. Докато работя изведнъж подскачам, виждайки че е станало 20.10 ч. Бързо се приготвям. Екипировката освен спортно облекло и спортни обувки, включва ластик за коса и 2 вида оръжие. Едното е под формата на стъклена бутилка с вода, която решавам, че би била много от полза при нападение от страна на някой извратеняк-откачалник в горичката, през която ми предстои да премина на път за гребната база. Успокояващо си представям как я разбивам в нечия глава. (бррр... много съм зла) Втория тип оръжие е срещу комари, всъщност тук съм още по-тежко въоръжена - оръжията са 2 на брой, защото едва ли тези, които не са от Пловдив са наясно, но комарите на гребната, не са обикновени комари. Не! Те са мутирали - гиганти. Пълни изроди ви казвам. Така че приемам си хомеопатичната доза предпазваща ме от всякакви такива гадинки и си слагам за всеки случай хомеопатичното в джоба, за да мога да отреагирам в случай на нужда. Като второ оръжие, за да се почуствам максимално защитена, грабвам и слагам гривната против комари на детето. Готова съм. Излизам и потеглям. По пътя срещам отиващи тепърва и връщащи се вече. Достигам до горичката и поемам по по-пряката пътека с уверена, забързана крачка и леко настръхнала, в бойна готовност. :) Минавам без инциденти. Нито откачалник срещнах, нито комар посмя да ме ухапи. Предстои ми да пресека само пътя, разделящ горичката от гребната и съм там. Това се оказва истинско предизвикателство. Всякаш съм на Пещерско шосе да му се невиди и се опитвам да пресека 10 м преди пешеходната на Лекси, защото ме мързи да ги извървя и бързам да стигна до магазина. А не, на обиколен, второкласен път. Както и да е пресичам - безопасно. Стъпвам на пътеката за бягане. Връзвам косата и стартирам. Предварително съм набелязала като таргет да пробягам четвърт обиколка и още четвъртът да премина в бързо ходене. За моя собствена изненада не спрях след пробягана четвърт обиколка - чувствах, че имам още сили, а и другите тичащи ме мотивираха и нахъсваха. Нормален психологически ефект при хората, на които им е заложена спортната злоба. :) Продължих да тичам, докато почуствах, че повече и да искам, немога и преминах в лек ход, докато се нормализира дишането ми - поне отчасти, след което забързах ходенето. Нещо бързото ходене обаче не ми се отдава по-принцип, защото много се разсейвам със странични мисли и забравям, че съм си поставила за цел бързо ходене. Междувременно държа да отбележа, че времето беше достатъчно прохладно за тичане, леко смрачаващо се, толкова колкото да се разкрие цялата романтика на гребната, а и забелязах с удоволствие светещите ленти под моста, които се отразяват във водата и тези красиви отблясъци заразяват със специално настроение, всеки позволил си да им се наслади. Докато вървя към моста, се подсмихвам развеселено на хората около мен махащи с ръце на ляво и дясно, опитвайки се да прогонят досадните облаци от мухички и нахалните, хищни комари. :))) Аз този проблем го нямам - мен ме избягват и заобикалят с поне 30 санта дистанция. Качвам се на моста и решавам да се съсредооточа и да си наложа самодисциплина, за да свърша това, което съм поставила като цел, а именно да продължа докрай с бързо ходене. По моста успях, но слизайки от моста пак се разсеях, този път със съжалителната гледка на горките хорица, насядали по пейките, които си пляскаха по някой друг шамар по баджаците в опит да прогонят някой и друг комар. Поздравявам се мислено за ефикасните ми оръжия и факта, че тази вечер аз няма да бъда вкусна вечеря за същите. Междувременно поглеждам часовника - 21.00 ч. Лампите още не светят, а се е смръчило доста. Забързвам отново и наближавам пътечката към гората. Стомаха ми се свива, предвид тъмнината и опасността, която се крие в гората. Извиквам всичката си смелост, стискам здраво стъкленото шише, което установявам за огромно съжаление, че е олекнало с 250 мл. Запътвам се по пътеката. След 10 м се стряскам от шум зад гърба ми. Обръщам се - колоездач приближава. Спирам и изчаквам в позиция с видимост и готовност. Оказва се възрастен човечец. Подминава ме, а аз хитрушата решавам да пробягам остатъка от пътеката след него без да изоставам, за да се движим в група. :)Умно, а?! ;) Излизаме на асфалта. Ха, да видиш! Изненада! Ама тук наистина са асфалтирали най-накрая този окаян вечно в дупки и посипан само с чакъл път (пътя от Занзи бар към гребната).И лампите светят. Ехха! Кеф! От тук вече е сейф до вкъщи. 2 минути и съм там. Прибирам се. Взимам душ и посягам към шусл. сол нр.7 (магнезиевата сол). Не че нещо, но не съм им фен на мускулните трески, та затова решавам, че малко превенция не е излишна. И сядам да пиша. Защото искам да похваля Гребната, която са я превърнали в още по-прекрасно местенце за спорт. Само да можех да реша въпроса със страха ми от горичката. :) Автор и главен герой: Ирена Сиракова
0 Comments
Leave a Reply. |
Ирена СираковаИскрено и лично! Такава, каквато съм - разпиляна в късчета истории и вдъхновения. :) Архив
September 2020
|