Късче разочарование....

Онзи искрено разочароващ момент, в който осъзнаваш, че за някой опитите ти да общуваш и да се сприятелиш с него са толкова досадни, че само доброто възпитание го спират да те прати по дяволите...  След поредния опит за виртуален разговор, в който отговорите се състоят от една дума и след 5-тия пореден въпрос, се слага край на разговора с: „Извини ме трябва да тръгвам“ неизбежно се питаш: „Защо за бога се излагам и направих поредния опит!?“ А при реалните срещи в живота, разговора е ограничен до: „Здравей! Как си?“... Дадох много шансове, показах интерес, но знам и къде е мярката и кога трябва да се откажа... Все пак съм била и аз често от другата страна и знам, колко неприятно е да ти досаждат и какви усилия се изискват, за да си учтив с досадниците. ;)
Когато е писано да се сприятелиш с някого, нещата се случват от само себе си и приятелството е еднакво желано и от двете страни, а когато не е писано, колкото повече се опитваш да покажеш на някого, че ти е симпатичен и би желал приятелството му, то толкова повече го отблъскваш, нали така?! Поне така аз ги виждам нещата.
Прости ми скъпи „не заинтересован да общуваме“! Приеми моите най-искрени извинения, за всяка минутка, която бях така безочливо нахална да ти изгубя! И не се притеснявай ще те заобикалям отдалечe и разбира се привидно любезното „Здравей! Как си!“ ще ти позволя да го запазиш в репертоара си. Да живее учтивостта!

Автор: Ирена Сиракова

---