Усмихнах се на ум.
Не си спомням, кой за последно ми зададе простичкият въпрос: „Как си?“ - значи е било отдавна.
(Като изключим познати при поздрав от любезност).
И явно толкова отдавна, че съм забравила, как се отговаря...
В смисъл, като изключим стандартните добре/зле/горе долу, с които се отговаря, но не се казва нищо реално.
И осъзнах, че вместо „как съм“, ти отговорих „какво правя/ се занимавам/планирам“.
Хм... ще ми се да дойде ден, когато ще се чувствам комфортно да ти отговоря „как съм“ в цялата палитра на обзелото ме в момента на задаване на въпроса настроение и да се почувствам в свои води – без притеснение, без задръжки, без какво ще си помислиш, ако кажа това или онова, а просто сякаш те познавам от дете.
Защото искам да си ми толкова близък, колкото са приятелите от деца.
Искам да си споделям и най-съкровените мисли с теб.
Искам да съм себе си с теб.
Да знам, че ще изслушаш всичко, което имам да казвам, че ще ме приемеш такава, каквато съм си.
Да знам, че няма да ти прави впечатление, че до преди месеци съм се заричала в едно, а днес съм сменила мирогледа си и просто ще ти е забавно и интересно да наблюдаваш собственото ми израстване, развитието ми напредъка ми и ще си щастлив за мен.
Ех, как ми се иска да ти пука за мен, да ми мислиш доброто и да си щастлив за мен и повече от всичко искам да искаш и ти същото от мен и да ми позволиш да ти го дам.
Защото така правят хората, които държат един на друг.
Така правят сродните души, а аз усещам с цялата си същност, че с теб сме точно такива – две сродни души.
И те искам в живота си.
На почетно място те искам.
А ти?