тогава, когато се задушавам
от страданието,
пропило мислите ми –
имам пулсираща нужда от теб
и жадувам топлината ти.
Но не просто онази топлина,
която излъчва тялото ти,
а тази, която струи от душата ти.
Иска ми се да ме прегърнеш
и да плача, да плача, да плача…
докато сълзи не ми останат –
търсеща уют в близостта ти,
черпейки сили от обичта ти,
намирайки успокоение в присъствието ти.
Но ти си толкова илюзорен,
недостижим и далечен
и моята глава никога няма
да склони на твоето рамо.
Блузата ти ще си остане суха,
недокосната от сълзите в очите ми,
ръката ти няма да изтрие болката,
погалвайки косите ми,
не ще изречеш в ухото ми
нито една успокоителна дума,
с която да излекуваш мъката ми.
Защото аз съм тази,
за която си заключил сърцето си,
тази, към която чувствата
са строго забранени,
и то с неоспоримо добра причина.
За това не бих могла да те виня.
Прощавам ти – на теб!
Но на себе си как бих могла
нуждата от теб да си простя?