Безутешна

Пресушен кладенец – изпразнен, безутешен,
без капчица вдъхновение на дъното му -
това остана от съкровеното ми желание
да пиша за чувствата си към теб.

Горчивина по устните ми,
прокраднало се летаргично настроение в душата ми,
часове на тъжни ноти в плейлиста на сърцето ми -
това е, което се настани помежду ни,
след като избра мълчанието да си построи храм,
изграждайки непреодолима стена между нас.

Когато на разкриването на една жена пред теб,
намерила сили и храброст да съблича пласт по пласт
одеждата си от чувства, отговориш с безразличие,
с празнина - поглъщаща тишината,
с липса на смелост да заявиш себе си,
единственото, което остава помежду ви
е раздиращия звук на плесницата безчувственост,
която си й зашлевил в лицето.

А после потичат горещите й сълзи-
от срам, от мъка, от безутешното желание,
да бе достигнала до теб,
на вместо провала, който я е сполетял,
избирайки да те обича без задръжки
и да разкрие душата си пред теб.

И в дълбините на този кладенец пресушен,
остава ми надежда да поникне цвете,
създадено и подхранено от лъч светлина,
лъч прозрение, лъч опрощение – към самата мен.
На теб – едва ли бих могла да простя -
безличието и часовете нестихваща тишина,
стиснала ме в здравата схватка на безметежна обреченост,
изсмукваща и последната доза кислород от дробовете ми.

Не мога...
Не искам да дишам и живея така!
По-добре пресъхнала да замра
и един ден готова за живот отново да се зародя
и да дам шанс на онова цвете - символ на любов,
която е благословена – да разцъфти.
Но не сега. Сега ще си позволя да тъжа.
Безутешно. Без глас. Без дихание.
Парализирана от болка, срам и гняв.


Автор: Ирена Сиракова