Ще разкажа една история, чиито главни герои са синът ми и кучето ни... :)
Това е неговото първо кученце...
Той много го искаше и много го обикна, още преди да го приемем в семейството си.
Боби, от своя страна е изключително умен, възпитан и дружолюбен към почти всички (освен към пощальона и съседа с кучето вълк ;), но ако го погалят и тях ще обикне ).
Към децата обаче имаше особено отношение. Беше живял с двама палавника и си беше изградил защитни навици към всичко що сметне за тормоз от страна на "тези досадни дребни дяволчета" (визирам всички деца). :)
И всеки път, когато Алекс се опитваше да го гушне за да го премести от едно място на друго, като например от краката на мама в своето легло, което Боби смяташе за грубо нарушение на своето лично пространство и право на собствен избор (мъж е, с характер е), посягаше да го захапе. Не силно... Колкото да го уплаши.
Но моето дете е упорито.
Не се уплаши.
Не се отказа.
Вместо това започна всеки път търпеливо да му обяснява, да го гали, да го успокоява, преди да предприеме маневра "гушкане" и ако пухчото все пак покажеше зъбки, той продължаваше още и още, докато му позволи да го гушне и да го отнесе.
Беше ми толкова сладко на душата, да го слушам, какви му ги говори:
- "Бобчо, сега няма да ме хапеш, защото аз те обичкам и искам да те гушна, за да дойдеш при мен и да спинкаш при мен. Знам, че обичаш мамините крака, но и аз искам да те погушкам и дори ще ти дам да ми легнеш на възглавницата..."
С времето кучето се отпусна. Разбра, че това дете е мило, нежно, внимателно с него... и може да му има доверие и спря да се опитва да го захапе.
И двамата научиха ценен урок, който мама научи по по-труден начин, благодарение на мъжете, които допускаше в живота си.
Боби разбра, че не всички деца са еднакви. Някои са по-грижовни и нежни от други и заслужават доверие.
Алекс разбра, че с търпение, упорство и много любов, може да срутиш стените, изградени от предразсъдаци и страхове и да спечелиш нечие сърце.
Сигурна съм, че този важен урок ще му помогне да спечели още много сърца.
Това е неговото първо кученце...
Той много го искаше и много го обикна, още преди да го приемем в семейството си.
Боби, от своя страна е изключително умен, възпитан и дружолюбен към почти всички (освен към пощальона и съседа с кучето вълк ;), но ако го погалят и тях ще обикне ).
Към децата обаче имаше особено отношение. Беше живял с двама палавника и си беше изградил защитни навици към всичко що сметне за тормоз от страна на "тези досадни дребни дяволчета" (визирам всички деца). :)
И всеки път, когато Алекс се опитваше да го гушне за да го премести от едно място на друго, като например от краката на мама в своето легло, което Боби смяташе за грубо нарушение на своето лично пространство и право на собствен избор (мъж е, с характер е), посягаше да го захапе. Не силно... Колкото да го уплаши.
Но моето дете е упорито.
Не се уплаши.
Не се отказа.
Вместо това започна всеки път търпеливо да му обяснява, да го гали, да го успокоява, преди да предприеме маневра "гушкане" и ако пухчото все пак покажеше зъбки, той продължаваше още и още, докато му позволи да го гушне и да го отнесе.
Беше ми толкова сладко на душата, да го слушам, какви му ги говори:
- "Бобчо, сега няма да ме хапеш, защото аз те обичкам и искам да те гушна, за да дойдеш при мен и да спинкаш при мен. Знам, че обичаш мамините крака, но и аз искам да те погушкам и дори ще ти дам да ми легнеш на възглавницата..."
С времето кучето се отпусна. Разбра, че това дете е мило, нежно, внимателно с него... и може да му има доверие и спря да се опитва да го захапе.
И двамата научиха ценен урок, който мама научи по по-труден начин, благодарение на мъжете, които допускаше в живота си.
Боби разбра, че не всички деца са еднакви. Някои са по-грижовни и нежни от други и заслужават доверие.
Алекс разбра, че с търпение, упорство и много любов, може да срутиш стените, изградени от предразсъдаци и страхове и да спечелиш нечие сърце.
Сигурна съм, че този важен урок ще му помогне да спечели още много сърца.
RSS Feed