Повтарях си, че си грях

Повтарях си, че си грях
с вкус по-сладък от живота,
но забранен.
Инжектирах във вените си доза
синтетично безразличие,
за да нулирам ефекта на любовта.
Умирах бавно,
изтезавайки мазохистично,
жадното ми за глътка твоя обич, сърце.
Преграждах извора на бликаща
от душата ми любов, с камъни.
 
Повтарях си, че си грях
и се молих на Господ
да ми даде сили,
да те преодолея,
да те забравя…
Молих се да те опрости.
Но след всяка молитва,
шизофринично се изповядвах:
„Обичам го!
Боже, колко го обичам?!
Прости!“
 
Повтарях си, че си грях
и знаех, че по-скоро небето ще се разтвори
или морето ще се раздели на две
и ще ми стори пътека,
отколкото любовта ни да просъществува безпроблемно.
Преглъщах тежко болката на малки шотове.
Утолявах с лъжи глада за теб.
Слагах черни очила на интуицията си.
Сипвах приспивателно на вътрешния си глас.
Гаврих се безпощадно с чувствата си.
Цинична бях със съвестта си.
Иронизирах нуждите си.
 
Повтарях си, че си грях,
отказвайки да се оперирам от слепотата си.
Но ти не бе.
Бе повече от грях.
Бе смисъла на всичко
Центъра на вътрешния ми свят,
Подпората на стремежите ми,
Бетона, излят в къщичката на мечтите ми.

Автор: Ирена Сиракова