В моите обувки

Да те няма ще свикна ли?
Едва ли?
Докога за тебе така силно ще боли?
Ангелите са ми сърдите и ме наказват,
да си лягам с друг, а ти в сърцето ми да си.
Шеги със мен си правят и телефонът ти,
пак по грешка ми звъни.
Ало?! Ало?! А отсреща се мълчи.
Стъпки чувам и гласа ти приглушен,
но ти не знаеш, че сърцето ми, в дбожа ти угасва.
И сълзите текват и стомаха пак се свива.
Докога ще си отдалечен и чужд?
В далечен град, който искам да забравя
и ми се струва пуст без любовта ти,
нищо, че в него до скоро бе домът ми.
Сега се скитам още по-далеч
и не се прибирам в опит да се увладея.
Отправям поглед към небето
и пак на агелите им се моля - да простят!
Така не бива и не мога.
Докога ще страдам? Докога?!
Нека ледовете в теб се разтопят,
а в мен пожара да угасне.
Не понасям вече да сме разделени.
Виж ме!
Болка силна ме изпива.
Не минава.
И под двойна доза грим
не успява да се замаскира.
На криеница си играем като деца,
а уж пораснали сме с тебе вече
и способни да усмислим
че малко, по малко ни убива,
в нас, покълналата тишина.
Нека ангелите ги разплача с глас
и почерня им крилата с празнотата,
която ме е завладяла.
Нека се разходят в моите обувки
и почувстват с пълна сила,
как от шегите им Душата ми кърви.
А после нека се запитат:
заслужавам или не,
да поглъщам сълза след сълза,
не по чужда, а по тяхна вина?
 
 
Автор: Ирена Сиракова