давеща се от мъка, под огледало от сълзи.
И пия от тази мъка на глътки – едва, едва...-
събирайки сили да се изправя срещу себе си
и да сваля тъмните очила на отчаянието,
обладало дните ми и безмилостно да му изкопая гроб,
в който да почива вовеки.
Да, съкрушена съм.
Но това не означава, че съм се предала.
Продължавам да вярвам
и да крача по пътя на собственото си сътворение.
И имам сили да се пресъздам от прахта,
пропита с кръвта, бликаща от собствената ми плът – наранена.
Съкрушението не е край, а начало -
прашинка в чаша полу пълна с щастие,
което да утоли жаждата за ново сътворение.
Съкрушението е достигането на дъното,
при което се заражда желанието за нов живот,
тогава, когато си достигнал до дълбините на същността
на собствените си мъка и безпомощност.
Точката на приемане и преодоляване,
точката на загърбване и откъсване
от стискащите те безмилостно за гърлото,
чувства на самосъжалението.
Границата, която ако преминеш
те обзема милост и те обзема възбуда
в слабините на душата, готова да запулсира
с усмивка на устните и да покори висотата
на онова всепоглъщащо обичане,
което превръща жертвоприношението
във възвишено възкресение.
Да, бях съкрушена,
но после си позволих да се преродя-
по-силна и обнадеждена от всякога.
Автор: Ирена Сиракова