Късчета приятелства с мъже...

Имам два основни вида приятелства с мъже в живота ми (изкл. това със съпруга ми). Първият вид хващат телефона, когато им се преиска и просто ми звънкат - за да побъбрим, да се посмеем, да ми препоръчат някоя книга, да обсъдим нещо, да ме попитат, кога ще се прибирам към България, да разберат, как я карам, ако пък съм в България да си уговорим среща за разходка, тичане, танци и т.н. Т.е. поддържат интереса жив и не се притесняват никак от семейният ми статус. Без притеснение споделят, че съм им залипсвала, че изпитват нужда да ме видят. Могат да изрекат и 10 комплимента по мой адрес за 30 мин и това да не изглежда вулгарно и да ме подтикне да се затворя в черупката си. Открити са, но спазват всички граници, които поставям. Самоуверени са и в това е чара им. И не само, че не ги притеснява брачния ми статус, ами се чувстват комфортно с него. И така трябва. Но все пак ме принуждават да поставям явни граници. С вторият вид имаме по-дълбока емоционална връзка, от коколкото с първия, която обаче се проявява само, когато се видим. Може да си говорим с часове, разчитам на тях, доверявам им се, не е нужно да ми казват, че държат на мен, аз просто го знам. Те са го доказали с времето и с действията си. А и го излъчват с цялото си същество. Но когато съм далеч, предпочитат да уважават личното ми пространство и да разбират, какво се случва с мен от Фейсбук. Мълчаливо при това. :) Граници не поставям аз, те сами си ги поставят. Аз от своя страна уважавам и двата вида. Разбирам отлично, защо едните се държат по един начин, другите по друг. И ги оставям в зоната им на комфорт. Така правят приятелите. Така трябва. Така е редно.
Приятелството между мъжете и жените е нещо специфично и зоната на комфорт е есенциално важно да се уважава. От нея се излиза само, ако интереса прерасне в нещо повече и обикновенно тогава се слага край на приятелството или пък му се добавя стойност. Установената връзка или се разпада или преминава на др. ниво.
Аз от своя страна винаги изчаквам да видя, кое приятелство, към кой вид се вписва и не излизам по никакъв начин от рамките му. Пасивна съм. Статуса ми на омъжена жена предопределя това. Откликвам на показания интерес с интерес, давам шанс, градя връзка, дори понякога вербално давам израз на приятелските си чувства, мога дори да съм инициатор на среща, защото си търся компания, но никога не излизам от рамките на времето, което сме си дали заедно. Никога няма да грабна телефона, за да попитам "Как си? Как мина денят ти?" , да се залепа за чата и да съм обсебваща, или да поискам някакво специално внимание, отношение и т.н. Ако днес са решили да ме изпратят до вкъщи, защото са с колата си, а утре в компанията на др. жена, която им е по-важна, решат да ме изпратят само до таксито, аз съм повече от ок, разбираща, приемаща и дори ме загъделичква леко стомаха от удоволствие, че показват специално отношение към другата жена с тях и джентълменско към мен. Радвам се искренно за тях. Аз имам моя живот, те своя. И отношенията ни се градят преди всичко на уважението.
Разбира се това е субективна гледна точка, погледната през призмата на моите собствени разбирания и усещания.
Ще вметна, че има и един такъв вид, който показват интереса си към приятелство доста плахо и моята пасивност силно ги демотивира, ясно е, че с тях до никъде не стигаме... ;) В отношенията си с мъжете - приятелски или повече от приятелски, винаги съм оставяла мъжете да поемат инициативата, да заслужат интереса ми. Само с настоятелност и открит, постоянен и растящ интерес, бавно, стъпка по стъпка се откривам и започвам да допускам до себе си, да градя доверие и отношения. Предпазлива съм, дори когато сърцето ми бие силно за някой. И затова само упорити мъже са достигали до същността ми. Така ще е и за вбъдеще, защото такива са моите разбирания, моите светоусещания.
Защо написах всичко това?
Просто реших да пиша, докато разсъждавам над приятелските си отношенията с няколкото мъже, с които ми доставя удоволствие да контактувам.