Как бих могла?!
Как бих им обяснила, защо ти строя храм в сърцето си?
Как бих им обяснила, че ти си до мен или по-скоро вътре в мен,
дори когато си на хиляди километри далече?
Дори когато катериш планини, лагеруваш край огньове – там някъде – в дивото,
когато пресичаш поредния финал,
дръзнал да се изправиш пред поредното предизвикателство,
докато аз водя битки със страховете си,
които за пореден път ме побеждават и ме поставят на колене.
Как бих могла да им обясня, защо се страхувам?
И че заради страха, хванал ме за гърлото, не смея да те доближа,
едвам се престрашавам да ти пиша,
гълтам си езика и граматиката, ако трябва да поговоря с теб,
страхувам се да ти напомня, коя съм и че съществувам.
Стах ме е, че ще ме заподозреш...
Защото толкова много ми личи и ми е трудно огъня,
който ме изгаря от вътре да скрия.
Ако ме погледнеш ще проблесне в очите ми и ти ще разбереш.
Ако ме докоснеш ще усетиш, как изгаря кожата ми – и ще рабереш.
Ако ме заприказваш, ще усетиш, как изпепелява думите,
които напират в мен и вместо тях, от мен излиза мълчание.
Ако ме попитат за теб, ще им пробутам и на тях мълчание и полуистини...
Ще им кажа, че те намирам за прекрасен,
че ти се възхищавам за толкова много неща.. и до там ще спра.
Повече не е нужно да знаят.
Останалото, което сърцето ми е скътало, ще запазя за себе си.
Защото, как бих дръзнала да им разкажа за въображаемите монолози,
които водим аз и ти - всяка сутрин, когато се събудя и всяка вечер преди да заспя?
За въпросите, които си задаваме и тайните, които си разкриваме?
За нежността, която си подаряваме?
Ами за страстта, с която опознаваме телата и душите си?
Как бих могла..?!
Ще кажат: „Луда е, горката!Остави!“
Не бих могла да им разкажа, че винаги съм си мечтала да бъда твоето „съботно кафе“,
а не твоята поредна „петък вечер“, но вътрешно се страхувам,
че реалността ще е друга.
Не бих могла да им разкажа и за нощите под звездите,
в които повече ми говореше, отколкото ме целуваше,
защото те бяха пак поредната илюзия, сътворена от моето въображение.
Ах, това въображение!
Как бих могла да им разкажа, какви шеги си прави то със мене?!
Как, представяла съм си с негова помощ всяка среща,
всеки разговор, който ни предстои...
А после, когато те видя, реалността разпилява всяка частица сътворена фантазия
и пълни очите ми с тъга и горещи сълзи,
заради неизречените думи, заради неслучилите се мигове на късче близост,
заместени от студенина, мълчание, отдалечаване, страх и разбити илюзии...
Как бих могла да им призная,
че не си мечтая просто да те усетя и да те допусна вътре в тялото си,
а копнея да ти дам повече -цялата мен.
И да ти покажа всичко онова дълбоко спотаено в мен,
което ме прави, това, което съм.
А ти – ти си вътре в мен, част от мен. Моята глътка щастие.
Моята най-сладка и същевременно най-грешна илюзия!
Как бих могла да им призная, че вече години наред,
не намирам начин да преодолея бариерите между нас,
въпреки хилядите страници сценарии, които сътвори съзнанието ми?
И че при едничкия шанс, който може би ми даде,
аз се заех не да руша, а да градя още...
Не, няма да им призная! Срам ме е!
Никога няма да чуят от мен и „Обичам го“!
Въпреки, че те подозират, знаеш ли?
И как би могло да е друго яче, когато не са слепи за копнежа,
с който те поглъщат очите ми,
за искриците любов, които озаряват цялото ми лице,
когато се появиш пред очите ми,
за смущението и объркването, които ме сковават, когато танцуваме,
за тъгата, задушаваща ме, когато ме наказваш с мълчание и безразличие?
А ти? Ти, дали ги виждаш? И как да ти ги призная на теб?
Не, не ме интересуват всъщност те и какво ще си помислят...
От теб се притеснявам!
Защото не съм сигурна, какво чувстваш.
Понякога с толкова надежда вярвам, че в сърцето ти си отделил място за мен,
но после идват онези мигове, в които ти ми поднасяш поредната доза изтрезняване.
И когато се осъзная, отрезвена от болка, осъзнавам,
че аз дори с всичките страхове вътре в мен
и цялото старание добре да прикрия своите чувства,
съм ти дала дестки знаци за тях, а ти на мен – не.
Или поне тези, които съм взела за такива, съм ги изтълкувала явно погрешно,
защото отчаяно съм жадувала, да са знаци, че и аз знача нещо за теб.
И в тези моменти на осъзнаване си задавам един много тежък върос:
„Как бих могла да имам дързостта да призная на сърцето си,
че всичко, което чувства, всяка емоция, всяка тръпка,
всяко усещане, всяка представа, фантазия, надежда... - всичко е обречено?!“
Обрича ме, да не изживея всичко, за което копнея.
Обрича ме да повярвам, че страха е бил благословия
и ме е защитавал от това да бъда „онази..........“ - в твоите очи.
Довърши определението ти!
Но знаеш ли... Пиша... и отказвам да повярвам на всичко,
което разума ми се опитва да ми втълпи.
Защото от тези двете – разум и сърце, които люта битка водят в мен – сърцето ми нашепва:
„Обичай, въпреки страха!“
„Бъди „глупачката“ дори, но обичай!“
И аз обичам... Не мога друго яче. Да обичам, не ме е страх! Това съм аз.
С разум, който има сила да ме възпира и държи от тебе толкова далече
и сърце, което скъсява разстоянията и преодолява всички прегради,
но само за няколко безкрайни мига сутрин, когато се събудя и вечер преди да заспя.
Автор: Ирена Сиракова