
Имах ли високи очаквания, въпреки, че толкова силно се стараех да нямам никакви очаквания?
Този горчив вкус по устните ми, вкусът на разочарованието ли е?
Аз ли съм виновна?
Ти ли?
Трябва ли изобщо, да има виновен?
Връщам назад лентата....
Някак си сбърках да си внуша едно очакване:
да знача нещо за теб...
Нали се сещаш... онова интимно усещане, да си нещо специално за някой.
Да си си намерил своето местенце в мислите му, в сърцето му...
"На половина се сбъднаха очакванията ти." - ще кажеш подсмихвайки се леко...
Но някак си наполовина изведнъж ми беше толкова недостатъчно...
Защото беше толкова сладко, че исках да му се насладя до последната трошичка,
а на нея.... на нея все да не й идва реда...
Знаеш, какво имам предвид, нали?
Или пък не....
Трябва ли всъщност да знаеш?
Трябва ли да умееш да разгадаваш мислите ми?
Защо толкова силно се нуждаех от онази специално усещане за най-дълбока интимност,
когато се чувстваш с някой така всякаш си в пълна безопасност,
всякаш никога, никой, най-малко пък той самия ще те нарани?
Или по-скоро ми се щеше ти, да си този, който от всичко и всички ще ме защити...
Затова ли всяко усещане за болка, причинена неволно или волно от теб се усещаше в пъти по-силно?
Затова ли губех път и посока, и разум, и смисъл..?
Затова ли отстъпвах две крачки назад, вместо да направя нужната една напред?
Повтарях си, че предпочитам да нараня себе си, но не и теб...
Защо тогава, докато си представях, как с нежност целувам челото ти,
прегръщам те силно, с обич и се кълна пред себе си, че си в сигурни ръце,
те наранявах с високи очаквания за интимност, за която не бе готов?
Или пък аз не бях готова...
Защото ти беше себе си, беше искрен...
Казвах ти, че го оценявам...
Защо тогава ме болеше от искренността ти?
Аз наистина го оценявах.
Защо тогава ми се искаше да ми бе спестил суровата истина?
Защо, когато разголвах мислите си, чувствата си, същността си, та дори тялото си пред теб... се чувствах толкова уязвима, толкова изплашена, толкова несигурна..?
Не ми е присъщо.
Защото беше важен за мен, или защото толкова силно копнеех за споделеност?
Накрая всички тези въпроси имат ли смисъл?
Или има смисъл само равносметката - аз те обикнах, бих избрала теб....
А в твоето сърце имаше място за друга, но не и за мен...
Тъжно ли ми е?
Боли ли?
Тежи ли ми?
Сърдя ли се на звездите?
Защо не искам да забравя?
Защо не се отказвам от тази обич, загнездила се в сърцето?
Защо преди да отворя очи сутрин твоя образ се появява, за да ми нашепне "Добро утро!'?
Защо заспивам с теб, който ми нашепва "Сладки сънища!"?
Кога ще си отидеш от мислите ми, от душата ми..?
Искам ли да си отидеш?
Така твърдя... на всисок глас го твърдя... с всяка постъпка...
А защо?
Защо, като не го искам?
Сърцето си ли се опитвам да надлъжа?
То вярва ли ми или съжалително се подсмихва... с разбиране, но и с тъга?
И кога ще спра да ти пиша с надежда да прочетеш, да ме опознаеш, да ме разбереш..?
Ти нямаш нужда нито от думи, нито от въпроси, нито от обяснения....
Букви, пунктуация, препинателни знаци.... и без тях си наясно със себе си...
И без тях си категоричен, че "да имаш чувства не можеш"...
На мен ли помага писането или само бърникам с пръсти в раната си...
Рана ли е?
Урок ли е?
Благословия ли е?
Проклятие ли е?
Или просто ми харесва, че съм достатчно силна в крехкостта си да те обичам.
Аз познавам себе си...
И мисля, че съм наясно с повечето от тези въпроси,
въпреки, че понякога предпочитам да си затварям очите за истината.
А и някак си толкова ми харесва да ги има в живота ми: "Защо" и "Защото" - верни помощници на разума.
Защото казват, че ако разум и сърце не са в баланс, нещата не са както трябва и нищо няма да се получи.
Затова все се стремя към баланс...
Получава ли ми се?
Това ще е в основата на друга история, която ще напиша някой ден.
За сега слагам "Край" на въпросите, край на редовете, край на строфите...
Край на разголването...
Край на интимността побрана в думи...
Автор: Ирена Сиракова