Оглушително мълчание

Тъкмо реших, че си се намълчал,
но уви сгреших.
Тежко ми е от всичкото това мълчание помежду ни.
Обичам да те опознавам,
мога да те слушам с часове.
Де да имаше желание да споделяш и говориш с мен,
но уви предпочиташ да мълчиш.
Оглушителната тишина помежду ни е трудна за осмисляне.
Натъжава. Боли. Отдалечава.
Но ти това целиш, нали?
Де да можех да ти отвърна с тишина.
Бих ти я подарила всичката.
Натрупана. Проглушаваща.
Да я чуеш и да й се "насладиш".
А после, когато се науча да мълча,
бих се заела да избледнявам и изчезвам.
Но уви, не мога.
Това не съм аз.
Това не е, което искам да ти дам.
Предпочитам да сбъдвам усмивката на лицето ти
и да се грея от щастието в душата ти.
Затова упорствам срещу тишината.
Но на теб ти е толкова трудно да се откриеш,
да споделиш какво ти тежи,
да свалиш товара от плещите си.
Виждаш в мен заплаха, а не приятел.
А аз не съм нито едното, нито другото.
Първото не бих допуснала аз,
за второто си пречка ти.
Не, защото нямаш нужда от приятел,
а защото се страхуваш, че искам повече.
А наистина ли съм такава глупачка да искам
това, което не би могъл да ми дадеш
и това, което аз не мога да ти дам?
Задай си го този въпрос следващия път,
преди да решиш отново да замълчиш.
Отговора е някъде там - извън тишината - в диалога.

Автор: Ирена Сиракова