Виртуоз

11/5/2018

Аз не спирам да строя стени, а ти да ги рушиш.
Всякаш не ги виждаш,
Всякаш не съществуват…
Как го правиш?
Каква е тайната ти?
И защо за Бога, ти го позволявам?
Защо те кича с ореол?
Ти си всичко друго, но не и светец.
Как е възможно толкова всеотдайно да те обичам,
че през тайни коридори в собственото си сърце,
против забраните на разума си да те въвеждам?
Теб, най-незаслужилия от всички,
най-объркващия ме,
най-противоречивия…
На две Душата ми се клонира,
откакто живота ми с твоя се преплете.
Едната половина тухли зида,
за да ти напомня да стоиш далеч,
другата с чук в ръка, тухла по тухла разбива,
за да те хване за ръка и да те преведа през
с пот, издълбаната врата.
И нищо да не правиш,
и нищо да не казваш,
все се озоваваш вътре пред камината,
в която огънят пламти и нашепва нежно,
че да ме направиш своя ще е безумно красиво.
Заедно с тухлите в стените, руша и задръжките,
пренаписвам правилата,
бойкотирам представите си за живота…
Но нито за миг не съжалявам…
Не…
Ти си предопределен.
Нямам колебания.
Така го усещам.
Ти си всичко, от което имам нужда, та и повече.
Виждам го в очите ти.
Прочитам го в спонтанните ти жестове на загриженост..
Чувам го в неизказаните думи помежду ни.
Нищо, че аз си имам вече всичко.
И е алчно да искам всичко това, което имам, но с теб.
Носиш ми усещането, че политам,
че си моята Вселена,
че света ми се изпълва с бяла магия, когато го прекрачиш.
Толкова е разтърсващо да си в него,
толкова преобразяващо,
пристрастяващо,
обсебващо,
преизпълващо ме с ненаситност,
че забравям да си тръгна с часове от поляната с мечтите,
на която лежим с преплетени пръсти
и рисуваме със споделеност космически кораби,
с които да пътешестваме между звездите,
между душите си,
между световете си…
Ей така, неусетно уж, ти позволих
да се превърнеш в частица от мен.
Не си ме молил,
не си го искал…
Напротив, ти даже си против.
Но ето на, показах ти пътя до сърцето си,
а сега не знам, какъв е пътя, по който да те изкарам от там.
Като в задънен лабиринт се лутам.
Безуспешно.
Безнадеждно..
И затова, вместо да хабя напразно цялата си енергия
в обречени на неуспех опити,
ще ти отправя различно предложение:
остани си в него!
Сърцето визирам.
На него явно си му скъп гост,
стопляш го,
разпалваш го,
пробуждаш отдаденост,
желанието му да танцува,
да композира,
да прокарва пръсти по клавиши,
да докосва струни,
да смесва в палитри цетове
и го караш да размишлява
върху есенциални за вселената въпроси,
като дали в нечей език, на нечий народ,
някой някога се е сетил да създаде дума,
обединяваща чувствата нежност и страст?
Остани!
Подари му няколко мига щастие, докато все още тупти,
щом като виртуоз умееш да го караш да се ускорява,
а после да спира, да прескочи удар или два
и после пак да препуска като добре трениран спринтьор.
Виж го!
По-живо е…
По-жизнерадостно…
Влюбено е!
Не бих му отнела това чувство на щастие.
Недей и ти!

Автор: Ирена Сиракова

0 Comments

Виртуоз

Leave a Reply.

Ирена Сиракова

Архив