Мостовете на Медисън е литературен феномен, бестселър, четен от милиони по цял свят. Филмът с легендите на Холивуд Мерил Стрийп и Клинт Ийстууд покори милиони зрители.
Прочитането на тази книга ми достави огромно удоволствие. Написане е майсторски. През цялото време си записвах цитати от нея. Тази книга определено ме докосна и остави отпечатък в сърцето ми.
"Те са заедно само четири дни и три нощи, а се обичат до края на живота си. Отново в душите им има място за танци."
Франческа Джонсън е италианка, която се влюбва в американски войник по време на Втората световна война и след края й двамата заминават за САЩ. Те са щастливо женени, имат две деца и животът им тече прекрасно.
Но един ден се намесва съдбата. През лятото на 1965 г. докато съпругът и децата й са в Айова, във фермата се появява Робърт Кинкейд и пита за един от мостовете, с които е известен окръг Медисън. Оказва се, че е фотограф от Нешънъл Джиографик и списанието е решило да посвети един от броевете си именно на прословутите мостове.
Франческа се съгласява да го съпроводи, за да му покаже мястото. Но това нанася непоправим обрат в живота й. За няколко дни тя изживява с Кинкейд най-красивите моменти от живота си, но после всичко свърша. Дългът към семейството е по-силен от неочаквано пламналата дълбока любов и Кинкейд си тръгва сам.
През болката от раздялата със скритата й любов и студената изолираност, Франческа се чувства като частица на собствения си живот, изконсумирана от самата нея.
Тя пише в бележника историята си от тези четири приказни дни. И не забравя за тях, така както не ги забравя и Кинкейд…
Здравият разум му нашепваше: … Кинкейд, върви си по пътя! Снимай мостовете, заминавай за Индия. Спри в Банкок и потърси дъщерята на търговеца на коприна, която знае всички тънкости на насладата, завещани от предците й. Плувай по изгрев гол с нея в езерцата насред джунглата, слушай как стене под теб по залез. Не ти трябва да стоиш тук – не виждаш ли как хлътваш? Ала онова бавно улично танго вече бе започнало. Някой го свиреше на стар акордеон – там в далечината, в миналото или бъдещето, и той не знаеше. Но мелодията неумолимо се приближаваше към него, замъгляваше всички принципи, не му оставяше възможност за избор… Накрая той нямаше къде другаде да отиде освен при Франческа Джонсън…
Прочитането на тази книга ми достави огромно удоволствие. Написане е майсторски. През цялото време си записвах цитати от нея. Тази книга определено ме докосна и остави отпечатък в сърцето ми.
"Те са заедно само четири дни и три нощи, а се обичат до края на живота си. Отново в душите им има място за танци."
Франческа Джонсън е италианка, която се влюбва в американски войник по време на Втората световна война и след края й двамата заминават за САЩ. Те са щастливо женени, имат две деца и животът им тече прекрасно.
Но един ден се намесва съдбата. През лятото на 1965 г. докато съпругът и децата й са в Айова, във фермата се появява Робърт Кинкейд и пита за един от мостовете, с които е известен окръг Медисън. Оказва се, че е фотограф от Нешънъл Джиографик и списанието е решило да посвети един от броевете си именно на прословутите мостове.
Франческа се съгласява да го съпроводи, за да му покаже мястото. Но това нанася непоправим обрат в живота й. За няколко дни тя изживява с Кинкейд най-красивите моменти от живота си, но после всичко свърша. Дългът към семейството е по-силен от неочаквано пламналата дълбока любов и Кинкейд си тръгва сам.
През болката от раздялата със скритата й любов и студената изолираност, Франческа се чувства като частица на собствения си живот, изконсумирана от самата нея.
Тя пише в бележника историята си от тези четири приказни дни. И не забравя за тях, така както не ги забравя и Кинкейд…
Здравият разум му нашепваше: … Кинкейд, върви си по пътя! Снимай мостовете, заминавай за Индия. Спри в Банкок и потърси дъщерята на търговеца на коприна, която знае всички тънкости на насладата, завещани от предците й. Плувай по изгрев гол с нея в езерцата насред джунглата, слушай как стене под теб по залез. Не ти трябва да стоиш тук – не виждаш ли как хлътваш? Ала онова бавно улично танго вече бе започнало. Някой го свиреше на стар акордеон – там в далечината, в миналото или бъдещето, и той не знаеше. Но мелодията неумолимо се приближаваше към него, замъгляваше всички принципи, не му оставяше възможност за избор… Накрая той нямаше къде другаде да отиде освен при Франческа Джонсън…
RSS Feed