Осъзнах, че една любов угасва без да бъде изживяна.
Молих се на глас да дойде този ден, докато сърцето ми тъжеше безмълвно,
че някой ден наистина молитвата ми ще бъде чута.
Сега не мога дори да се натъжа истински.
Толкова абсурдно безразлично ми е всичко.
До вчера да преплувам океани бях готова, за да бъда твоя, но не и днес.
А за утре се страхувам, че дори да ги преплуваш ти, с апатията ще съм се завила като в пашкул,
в който ми е топло и уютно и ще чакам да ми пораснат криле,
за да ги разперя и потанцувам с тях в обятията на нова любов.
Искам да натисна бутона на времето и то да спре, докато намеря правилните думи,
за да ти изкрещя с цялото си отчаяние:
"Направи нещо!
Покажи, че те е грижа!
Че съм ти важна.
Не ме губи!
Бий й адреналинова инжекция на угасващата в мен любов!"
Но уви, такъв бутон не съществува.
А пък думите ми не биха били достатъчни и без това, нали?
Друго е нужно.
Друго, което явно не притежавам.
А и смелостта ми ме изостави или пък ти я уби.
Чаках те тъй дълго, да трепне сърцето ти за мен…
Изморих се вече.
Не се сърди!
Не ме вини!
Чувствам такава силна нужда да отпочина - скрита там - в моя си пашкул.
Уморих се да боли…
Да заспивам в самота, докато бленувам за любовта ти.
Отдавна спря да ми стига да си просто красив блян.
Уморих се да съм неразбрана.
Да си чужд.
Да съм просто секс фантазия за теб.
Трябваше да си разбрал до сега, че колкото и безнадеждно да те желая,
никога не бих била твоя, без да си ме накарал, да се почувствам единствена и най специална.
Как така не го проумя?
Защо не ме опозна, за да го проумееш?
Иронията е, че аз го позволих.
Казах, ти че имам чувства, защото го почувствах, а не защото си го заслужил.
Исках да бъда себе си ..
Не да играя игри...
Бях наивна.
Прости!
От къде да знам, че ако те обикна без да си положил усилия да си спечелиш любовта ми,
ще е за теб отблъскващо и безинтересно?
Че трябва да го играя „ледената кралица“, за да ти разпаля пламъчето в сърцето.
Не са за мен тези игри, в които трябва да те манипулирам, за да ти се сторя интересна..
За да почувстваш липса, за да се уплашиш, че никога не ще ме имаш...
Ако някога го усетиш, то тогава просто вече ще е факт.
Ще ти призная нещо.
Знам, колко точно ме желаеш.
Помня първия път, когато усетих с всяка частица от мен, че ако всички и всичко около нас можеха да се изпарят,
би ме накарал да хълцам с глас, докато те умолюявам за още от всичкото това удоволствке,
което ти се иска да ми причиниш.
Помня, да!
А, ти?
Беше лято.. Бях с риза, дънки и бели неудобни обувки с високо токче.
Срещата ми беше с наш познат и място да седна имаше само до теб.
Така силно усещах желанието ти, че едвам успявах да събера мислите си,
за да разкажа идеята си за децата, на които исках да помогна.
И докато три чифта чужди очи бяха вперени в мен и слушаха с интерес,
в твоите очи блещукаха пламъчета, заплашващи да ни обгърнат в пламъци, стига да ти го позволя.
От тогава отлично долавях с цялото си тяло всеки миг, в който усещах това същото желание, което бошува в теб.
Но да ме желаеш не ми е додтатъчно, така както да те желая аз е толкова, толкова.. недостатъчно.
Повече искам.
Повече...
Чуваш ли?
Онези пеперуди искам и в твоя стомах да запърхат...
Пламъчетата на възхищение и в твоите очи да запламтят..
Уважение и в твоята Душа да покълне...
Усещането, че тревата е по- зелена, небето по- синьо, когато съм покрай теб и теб да те завладее.
Когато усетиш, че ми е студено да искаш да ме стоплиш с прегръдка, а не с дреха.
Да искаш да си ти, този който ще ме качи в таксито или ще ме закара до вкъщи и ще ми отвори входната врата,
за да си сигурен, че ще се прибера невредима…
Иска ми се, когато се отдалеча от теб засрамена/чувстваща се ненужна/не на място,
да ме намериш и да ми кажеш че искаш да съм точно там -до теб- за да се огледаш в моите очи…
Да си готов да победиш страховете и да надхвърлиш възможмостите си, заради мен.
Да ме целуваш по челото, когато думите ти се струват недостатъчни за да ми кажеш,
колко по-красив е някак си живота ти с мен в него...
… и т.н и т.н.
Защото това би било достойното отражение ма моите собствени чувства към теб...
А аз заслужавам нито прашинка по-малко любов, отколкото съм готова да дам…
Но се опасявам, че закъснях...
Че се провалих...
Не успях да провокирам чувства ти, които да допълнят моите...
Не ти дадох любов, защото не успях да събудя желанието ти да си я заслужиш.
А любов, като тази, се дава само заслужено.
И сега, какво да я правя? За какво ми е?
Излишна е… Толкова излишна… Пропиляна!
Днес, в този тъжен ден на осъзната загуба, на края на силите си, изчерпани от усилията,
които положих, за да подтискам собствените си несподелени чувства, „Уррааа“ ли да извикам,
че се справих, че осъкатих сърцето си или да заплача без глас, неутешимо..,
за да си призная безсилието, поражението...???
Защото да гасне любовта е пагубно, дори позорно поражение.
Днес ще извикам Урааа без да излезе от гърдите ми дори стон.
А утре като събера сили, ще рухна и ще се затворя в своя пашкул.
Не го разкъсвай, само за да ми припомниш, видиш ли, колко силно ме желаеш…
Не позволявам!
Чуваш ли?!
Не позволявам!
Разкъсай го, само ако решиш, че си струвам усилията да се бориш за мен.
Всичко друго ми е крайно недостатъчно.
Безкрайно съм крайна.
Искам всичко или нищо.
И ако някога ти се отдам ще е с преизпълнено с любов сърце, а не със свито от болка такова,
че е неразбрано, недооценено…
А сега ми пожелай „Лека нощ!“ , любов моя, и ме остави да заспя своя сън,
лишен от красиви сънища, за всичко, което ми се искаше да бъде.
Ще бъде!
Макар и с друг и с друга…
Душите ни са млади…
Автор: Ирена Сиракова