Вдишвам, издишвам…
аромата на лавандула ме омагьосва.
За миг се чувствам като горска фея,
която е полегнала в полето, за да чуе земята,
да си поговори с пчеличките, които жужат наоколо,
да се усмихне на облачетата в синьото небе
и да попее песента на вятъра,
докато слънчевите лъчи обагрят косите й в цвета на житото.
Замечтано поглеждам лилавите цветчета,
затварям очи и се отнасям за там където,
сказанията казват, че Св. Петър държи ключовете.
Полета ми ме отвежда не в окултното, а в реалността,
там където сърцето ми, забавило е своя ритъм,
за да се насладя с цялата си душа
на вълшебството и красотата на майката природа.
Връща ме в лавандуловото поле,
където аз – омагьосаната горска фея – отварям очи
и с усмивка осъзнавам, че Раят е на Земята, за тези,
които имат сетива да го усетят.

Разказвач:  Ирена Сиракова

Аз: - Здравей! Ти си София, нали? Аз съм Ирена, приятно ми е!
Тя: - Да. (пауза и любопитен поглед) Ти си толкооова хубава!
При, което детската й искренност ме остави без дихание, без думи за няколко секунди, преди да успея да й върна комплимента с "Ти също си хубава!. " И вече всякаш нямаше значение, че ръцете и ноктите ми бяха изцапини и омазани в черна смазка от веригата на колелото на сина ми, което току що бях оправяла, или пък, че излязох набързо рошава от вкъщи, при молбата на детето ми да го заведа с приятелите му в парка. Не. Нямаше значение. Почувствах се като пепеляшка на бала с принца. Само дето София не бе принца, а пък, аз както оставих парцала вкъщи, така излезнах, без феята да ме преобрази.
Аз: - Щом и двете сме толкова хубави, искаш ли да се снимаме?
Тя: - Да.
Кажете ми има ли нещо по-хубаво в лицето на човек от усмивката му?
Децата казват каквото мислят, без притеснение. Обезоръжаващо искрени са.
И любопитни. Преизпълнени с любопитсво.
Той: - Защо снимаш това дърво? - попита с детска почуда на 7 годишен.
Аз: - Защото ми харесва.
Той: - Харесва ти дърво?! Но това е просто едно дърво.
Аз: - Да. Харесвам дърветата. Харесвам природата и нейните творения: дървета, цветя, небе, трева, животинчета... И обичам да ги снимам.
Той: - Добре.
Хммм.... Този път аз останах учудена - твърде лесно се съгласи.
Кажете ми също, ако децата не бяха, такива любопитковци, как биха опознали света?
И си припомнете, че ние възрастните сме пример в живота на децата, но определено има и ние какво да научим от тях.

Любовта е маратон - или поне тя, я разбираше по този начин,
затова се стараеше да не допуска в живота си спринтьори,
които искаха да я спечелят за трофей,
но без желание да пробягат далечно разстояние.
Тя ги намираше за несериозници – без воля, без отдаденост…
Мъже, които не притежаваха нужната издръжливост
за да споделят щастието в очите й,
но едновременно с това и да бършат сълзите й когато е наранена.
Да я видят как израства,
как остарява,
как търси себе си
и им позвлява да я опознават бавно,
докато тя самата се губи в лабиринтите на собствената си душевност…
Не. Тя избираше ролята на препядствие по пътя на спринта им,
което ги препъваше и ги оставяше без дъх,
без да могат да се изправят и продължат,
преди да са помислили,
пречупили вижданията си под друг ъгъл…
Преди да разберат, че този трофей не им е по силите,
защото ще им ковства, както идейна, така и ценностна трансформация…
И тогава понякога ставаше чудо – някои от тях решаваха, че спринта вече не е за тях.
Решаваха, че имат достатъчно кураж, да се превърнат в маратонци.
Но не разбираха нещо много важно – само кураж не е достатъчен.
Воля, воля, воля….
Издръжливост, издръжливост, издръжливост…
Дисциплина, дисциплина, дисциплина…
И най-същественото и основното – мотивацията и откриването на смисъла –
да бъдат маратонци точно в нейния живот, припомняйки си всеки път,
когато им се струва примамливо да се откажат,
защо са избрали да споделят любовта, именно с нея.
Но неразбрали се проваляха и научаваха ценен урок.
А маратона изведнъж им се виждаше много по-желан, смислен, ценен…
от простотата на спринта.
Така вчерашни спринтьори, се превръщаха заради нея в маратонци,
готови да преминат с мъжество дългото разстояние, макар и не в нейния,
а в нечий чужд живот - на друга – не по-малко специална жена.
А тя..  Тя продължаваше да бъде препядствие и трансформация и смисъл...
Докато един ден в живота и не се появи „нейният“ маратонец,
с който и в момента са някъде там по трасето, давайки си един друг, смисъл да продължат.

Автор: Ирена Сиракова

Най-прелестна, най-свидна, все още девица…
там в морско селище на боляри, рибари и занаятчии,
нявгаш живяла приказно - красивата Зорница.
С коси до петите, в златно от слънцето огрени,
с кожа като кадифе и очи по-сини от море,
все до нея се хващали на хоро всичките знатни момци,
не е трудно да си отговорите, защо.
Но надвиснали черни дни над Агатопол.
Нашественици с кораби десетки, акустирали пред крепостните му стени.
90 дни и 90 нощи да го превземат немогли.
Но на 91-та нощ, момците на вражеската офанзива неустоели
и от оръжието на нашествениците, с чест и храброст измрели.
Останали старците, децата, девойките…
да скърбят и с добра дума да ги споминат.
Пълководецът на чуждите наредил,
на мегдана оцелелите от селището да сберат ,
в трюмовете на корабите да ги заведат и с вериги да ги оковат.
Но когаз пред очите му се мернала най-прелестната сред прелестните – Зорница -
по-красива и ярка от небесна звездица, той на мига се влюбил в нея
и почувствал сърцето си как ускорено бие, та чак свят му се вие,
а кръвта му  бушува като морето, чийто вълни се разбивали в скалите на селището превзето ...
Той девицата на мига за своя жена пожелал
и на подчинените си, в неговата шатра да я доведат, заповед издал.
Когато Зорница в шатрата пристъпила, в очите и лют огън горял,
а разумът и трескаво се опитвал да измисли, как не със сила,
а с ум да спаси и последния оцелял.
И щом неверника и казал, че за жена я иска,
тя бързо се съвзела и три неща от бъдещия жених и хрумнало най-напред да поиска:
първо - да види родителите си;
второ - да не убиват никого от сънародниците й;
трето - да запази вярата си.
Влюбеният друговерец - нашественик веднага се съгласил
и приготовленията за сватбата и поверил
Сватбата била невиждана - християнка се омъжвала за чуждоземец,
който държал в подчинение всичките й събратя.
Невестата била неземно красива като зората -
облечена в златотъкана рокля до земята,
с колан от чисто злато, прихванат с пафти,
сандалите й също златни,
а русите й коси дълги и гъсти до самите й пети,
били по-лъскави от звезди,
на снежнобялата й шия блестяло златно кръстче;
в очите й сякаш искряли слънчевите лъчи ...
След сватбеното тържество Зорница, повикала на помощ всичката си сила
и на съпруга си  тържествено заявила:
"Ето, сега съм твоя жена и само смъртта може да ни раздели.
Но аз ти признавам, че не те обичам и няма никога да те заобичам,
затова само смъртта може да ме спаси".
В тоз чаз, в който изрекла съкровените си мисли,
тя се затичала към отвесните скали
и пред смаяните очи на всички,
които в нейна чест се били събрали,
изхлузила за миг своите златни сандали
и се хвърлила в морето, за да спаси това, което
все още не и било взето.
Младоженецът бил поразен не само от красотата й,
но и от бързия и силен ум, помогнал й да се отърве
от дадения обет, който бил на сила взет.
Преди да се съвземе хукнал след нея,
но верните нему другари му препречили пътя
и от гибел спасили, от любов погубения.
Впечатлен от гордостта и смелостта на златната девица,
нашественикът удържал на обещанието си
и подарил свободата и живота на хората в завоювания Аготопол,
в чест на безстрашната Зорница.

Автор и фотограф: Ирена Сиракова
Снимки от Черно Море, България
Приказката е вдъхновена от заснетите сандали в/у скалите  :)

Отишла девойката на брега на морето. А морето й рекло:
 - Девойко, ти която притихнала си пред магията на вълните и омагьосана гледаш как се разбиват във скалите, знаеш ли девойко как живота си, така да изживееш, че и след теб в таз земя, зрънце вълшебство да посееш?
 -  Ех моренце, ех братленце, живота си го живея, както мама ме научи :
да не подценявам силата на прошката; да бъда тактична; никога да не отблъсквам някому умишлено; преди да съдя, да изслушвам и двете страни; да бъда любезна и с познатия и с непознатия;да не забравям, че добротата докосва сърцата на всички; да не губя време, когато ми хрумне добра идея - възможно е току що и на някой друг да му е хрумнала същата -успеха спохожда, онзи, който е по-целеустремен; да търся добрия шанс, а не сигурност;
да обичам, щом сърцето ми го иска. – изрекла без дъх да си поема девойката.
 - Ех девойко, ех тракийко, хем простичко, хем дълбоко…  Каква умница е твоята майка.
Тя магията на теб е предала. Ти към нейната и твоята мъдрост добави и с твоето чедо някой ден я сподели. – завещало разумно морето.
Обърнала се девойката и рекла да си върви… Две крачки извървяла, пък се спряла… Върнала се на брега на морето. Ръцете си в две шепи допряла, и в тях, колкото може, морска вода събрала. Умила си с нея лицето и на морето благодарила задето, с нея то споделило мъдрост от дълбините и й вдъхнало от силата на вълните. После се врекла и пред морето и пред сърцето и тя зрънце вълшебство след себе си да посее, в ума на детето, чийто живот, като слънце й било писано да огрее.

Автор и фотограф: Ирена Сиракова
Снимки от Черно Море, България, някъде м/у Лозенец и Арапя
  

Днес сине, ще ти разкажа за добротата.
Ще започна с разяснението, че да проявяваме доброта означава да се грижим
за себе си и за околните, без едното да изключва другото.
Та как ще бъдеш добър към другите, ако не си на първо място добър към себе си?
И моля те не бъркай добротата с учтивостта!
В никакъв случай не бива да се престараваме да бъдем добри,
от желание да бъдем учтиви.
Желанието трябва вътре от сърцето да идва.
Въпросът е не да се жертваме, а да живеем с хората
в атмосфера на разбирателство и великодушие.
Благословен да е този ден, в който ще осъзнаеш,
че тъй като ти си важен, всичко, което правиш, е важно.
Затова всеки път, когато простиш, Вселената ще се променя;
всеки път, когато протегнеш ръка и докоснеш нечие сърце или нечий живот,
светът ще се променя.
С всяка добрина и с всеки акт на милосърдие нечия съдба ще се променя.
И нищо вече няма да е същото...
Когато се питаш, що е добротата, си припомняй, че във вътрешния свят на човека,
добротата е слънцето! А без слънцето не би имало живот.
И запомни дете мое: добър човек е не този, който умее да прави добро,
а този, който не умее да прави зло. Научи се да правиш разликата.
Научи също, че любовта, добротата, състраданието, съчувствието и помощта към
другите - те са лекарство, без странични ефекти при това. Така, че използвай ги щедро.
Когато се двоумиш как да постъпиш, си припомняй, че стореното добро,
е по-ценно и от сто проповеди в църквата. Така че действай, твори добро!
От мен да знаеш, че най-добрият начин да започнеш деня е събуждайки се сутрин
да си помислиш, колко хубаво е да донесеш радост поне на единo живо същество днес -
без значение човек или животинче!
Защото не може да си добър, ако не си милостив и състрадателен към животните.
Немислимо е дори.
Ти на кого стори добро днес? Кому донесе радост?
Ако не си... ами действай. Не отлагай!
Спомням си думите на един древногръцки философ, че доброто не е дреболия,
но се постига чрез дреболии.
Обичам тези малки добринки, които усмихват дните ми. Обичай ги и ти!
Ако си мислиш, че да си добър е трудно постижимо,
защото злото в този свят е твърде много и те провокира,
то си припомняй, че всеки може да бъде добър, стига силно да го иска.
Не ти трябва диплома за да бъдеш добър.
Не се налага да убеждаваш съществителното и глагола си да се съгласят
да бъдат добри....
Не ти трябва да знаеш втората теория на термодинамиките във физиката,
за да бъдеш добър.
Просто ти трябва едно сърце, изпълнено с доброта. Душа, създадена с любов.
А ти сине, ги притежаваш.
Повярвай ми, и най-малкото добро, което направиш, то ще е за твоя сметка,
ще ти дойде на помощ и ще те избави, когато съдбата е рекла.
Може да ти се струва нищо, но една твоя светла мисъл, изпратена към някого,
като Ангел хранител ще дойде при теб, когато си в най-голяма нужда и ще ти помогне.
Не се надявай обаче да ти се върне добрината на мига или пък от същия човек,
комуто ти си сторил добрина.
Бъди търпелив.
Ще ти се върне, когато най-малко очакваш, от който най-малко чакаш.
Това от опит го изричам.
Все ти разказвах, как сбъдвайки мечтите си, пред мен се отваряха невидими врати,
подаваха ми ръка, напълно непознати...
Така ставаше, заради бумеранг ефекта на моите сторини добринки.
И при теб ще е така.
Не се съмнявам.
И накрая дете мое, ще ти пожелая от душа и сърце, три неща да култивираш в себе си -
смелостта, доброта и любов към околните.
С тези трите, всичко друго ще си дойде на мястото.
С обич,
мама

Автор: Ирена Сиракова

Преди Бог да ме превърне в жена, бях русалка,
която също като сега, обичаше да се излежава върху скалите
и да наблюдава с удивление,
как в небето и морето бушува неукротима страст.
И как вятърът я разпалва до безобразие.
Как слънцето обагря контурите на облаците в златисто
и изкусително гали с лъчите си голата ми гръд.
 
Реши Бог да ме превърне в жена, защото се влюбих в теб
и пожелах да ти бъда любима,
като морето и небето, страстта да ни превзема,
в утробата ми твоето дете да бъде сътворено.
И обеща ми Бог, да бъда от русалка по-щастлива.
 
Забрави ли мили Боже, обещанието, което ми даде?
Забрави ли, защо се съгласих да ме превърнеш във жена?
Аз все още чакам да бъда неговата любима
и по--невъздържано от морето и небето да се слеем,
за да покълне семето му в мен и да го даря с детето,
обединяващо в едно различните ни светове,
които, когато се докосват в непокорна страст избухват
и вселени от щастие, любов и споделеност неистово творят.
 
Припомни си Боже!
Бъди благосклонен.
Аз – русалката,
той – смъртният…
Аз – жената,
той – мъжът…
Аз – небето,
той – морето…
Ти сам изписа във звездите, съдбата ни.
Нека бъде!
Нека съм неговата орисия.
Другимо не ми позволявай да принадлежа.

Автор: Ирена Сиракова

“Ревността – това е оскърбено самолюбие. Истинската любов, когато е несподелена, не ревнува, а умира, вледенява се.” - Алекса̀ндър Солженѝцин

С ревност не съм способна любовта ми към теб да оскверня.
Та ти заслужаваш да бъдеш щастлив и щом не е с мен, нека е с друга.
Аз усмивката ти търся
и радостта в очите ти,
сърцето ми ще продължи да стопля,
повече от огъня, който мисълта за интимност с теб подклажда.
 
На самолюбието не бих дала шанс да петни чистотата на любовта в сърцето ми.
Не и за твоя сметка.
Не, не бих.
Харесва ми да те обичам, по начина по който те обичам.
Красиво е!
Няма егоизъм…
Липсва нарцисизъм…
Преобладават чистота…,
дълбочина,
искреност
и наситеност на чувствата…
 
Несподелеността, колкото и да е болезнена,
приемам я аз за урок.
И се уча.
Всеки ден се уча…
Разголвам себе си с въпроси
и в отговорите им се преоткривам…
Да се поставям на твое място и да поглеждам през твоите зеници,
не се уморих.
И няма.
Нужно е.
Важно е.
В изкусен емпат се преобразих.
И в експерт по замръзяването и размразяването на бушуващи чувства.
Вледенявам ги за месеци, когато изтърпявам липсата ти
и ги размразявам за секунди, когато разчупиш с твоето „здравей“ света ми.
 
Тя - любовта, когато е истинска, не умира.
Не! Няма как. Не умира.
Тя просто заспива.
И живее в сънищата…
И чака…
С целувка да я събудиш
И някой ден на внуците си с „Имало едно време…“
с усмивка и топлина да я разкажеш.
За да знаят…
Да помнят…
И да я преоткриват…

Автор: Ирена Сиракова

Тая жена не бе нито хубава, нито лоша. Просто правилната.
Пасваше му като обувките изработени по-поръчка от майстор-обущар.
Можеше да обуе душата си в нея.
Но той не бе готов за жена по-мярка и толкова обикновена.
Търсеше нещо по-лъскаво - без значение ще хлопа или ще убива.
Искаше кръвта му да закипи, в сърцето му нещо да трепне, да подскочи...
Защо му бе жена, която около огъня в него тухлена камина да гради?

Автор: Ирена Сиракова

Очи с очи събират далечните планети,
зима с лято сливат се в едно,
за да сътворят по-изящно време.
В зениците ми сътворението избухва,
а в твоите светът достига нови хоризонти.
Ноти вплетени във фантазии цветни,
по-ярки от луната тази нощ,
докосват струни непознати
и ще изскочат през гърдите ни сърцата,
от лудостта обзела и на двама ни плътта.
Не може да ме имаш.
Не може.
Бягам.
В паника обличам
минутите тревожни
прекарани в такси отвеждащо ме у дома.
Трепери ключът ми във ръката,
ключалка не улучвам,
пада раницата на земята…
Искам вкъщи.
Искам да се скрия.
Под душа,
от изтанцувания неприличен танц със теб,
следите да отмия.
Сред измачкани чаршафи
в безопасност, глада за теб да потуша.
Но, не. Не и тази нощ.
Телефонът неистово звъни.
-„Къде си? Защо избяга? –
чувам във слушалката
гласът ти дрезгаво кънти.
-„В къщи. Утре ще пътувам рано.“
- престорено спокойно се улавям да изричам.
-„Сама ли си?“ – дъхът ти спира.
-„Да.“ – чувам дяволчето в мен суфлира.
Предателка!
Защо призна, че си сама?
И докато трескаво ума
паниката отново провокира,
чувам, как разговорът е прекъснат
а безумието в коварна схватка ме прегръща.
Нямам време да помисля трезво,
само преповтарям на ум репликите ни в нощта
и след 5 мин тишината телефонът пак раздира.
-„Пред вас съм. Отвори ми входната врата.“
-‚Абсурд! Не мога. Няма начин.
Ако отворя, няма нищо да ни спре...‘
Вратата, така и не посмях да ти отворя.
Но за дивакът в теб – врата, балкон, прозорец… - все е тая.
Нищо не бе в състояние да те спре.
И мога да ти доразкажа, какво се случи,
но предпочитам и твоето въображение да порисува,
как точно ме пренесе умаляла от дивана,
в голямото – достатъчно за двама ни –легло.
Какво се случи преди и след това,
обещавам чувствено да изрисувам върху някое платно,
с черно-бели краски,
пресъздаващи страстта на две тела,
докоснати, от на звездите лудостта.

Автор: Ирена Сиракова
 
 

Навън небето е сърдито, смръщено, дъжд яростно тропа по кепенците на прозорците,
а в душата ми е музика.
Само музика...
Такъв е денят ми.
Красив. Вълшебен. Спокоен.
Контрастен на сърдитото време...
Но там, където в сърцето цари любов, всичко извън него му се вижда твърде незначително, твърде прозаично...
А пък и аз така да обичам бурите!
Алигорията ми за буря е страст. ;)
А чувал ли си, колко силно пеят птичките при затихваща буря?
Ако си мрачен и намръщен като времето, няма да имаш слух да ги чуеш.
Ако любов тупти в сърцето ти (любов към живота), заслушай се.
Отдели 5 мин на песента им.
Тя ще те стопли.
Ще ти стане мъничко по-уютно.
Подари си този миг вълшебство.
Защото, не е ли по-красив животът с вълшебства в него?!

Автор: Ирена Сиракова

Във фантазиите си, в сънищата си, в бляновете…
ти изживяваш своите забранени любови,
а аз моите.
Трудно ни е да държим призраците им далеч
от интимността помежду ни.
Но аз нямам против тях.
Нека ги има.
Секса е по-цветен, по-наситен… когато и те са в стаята.
Това е тяхното предназначение.
Част от играта.
Придават й повече чувственост на вкус,
частица усещане за грях
и прашинка вина…
А така е най-сладко.
Иначе би било толкова сиво, скучно…
Нека моралистите цъкат с език…
Нека ни плюят…
Нека сме в устите им…
Накрая все пак, в сърцето ми, най-много място заемаш ти,
а пък в твоето на всички останали им е тясно заради мен.
Тази любов избирам.
Тази… с вкус на черен шоколад с корички от портокал.

Автор: Ирена Сиракова

Чувствам липсата ти.
Чувствам болката.
Чувствам празнотата…
Подлудяват ме.
Не мога да заблудя дори себе си,
а защо си въобразявам, че мога да заблудя теб, него, тях..?
Стъпих накриво…
Поех по грешния път…
"Грешница" – татуира ме с черно мастило съдбата.
Какво като сърцето ми е пълно с добри намерения?
Този факт, по-малко лудост ли ми предрича?
Лудостта ще ми отива, но само ако бъде споделена от теб.
И само когато за сутришното ни главоболие
ще бъде виновна страстта, с която ще преобръщаме забраните в любов.
Искам да се отдам на това главоболие поне веднъж.
А после цял живот ще те наричам, ако е нужно – „сладък, пресладък… грях“.

Автор и художник: Ирена Сиракова

Ако бях балерина, свикнала да изтърпява цялата болка
концентрирана в палците си,
то може би щях да съм така привикнала с нея,
че да съм готова и всичката,
която ти ми причиниш да изтърпя.
Но съм просто жена,
която има нужда да бъде обичана
с цялата смесица от нежност и страст,
на които си способен.
Наситих се...
и на болката
и на неспособността ти, да ме обичаш.
Вземи си ги и си върви от живота ми!
Аз избирам да продължа без теб.


Автор и художник: Ирена Сиракова

Целувайки ме по косите ми, каза че ме обичаш.
После напълни вана за мен и разкъса листенца от рози в нея.
Разсъблече ме по дантелено бельо и нежно ме потопи във водата.
Изкуши се да запечаташ този миг красота през фото обектива.
След което превърна това късче магия в споделеност
и ме зацелува нежно от пръстите и стъпалата чак до косите.
Прави любов с мен бавно всякаш не искаше никога да свършва.
Дори стоновете ми бяха щрихи на нежност в тази изпълнена с обич картина.
Сълзи се стичаха по бузите ми от удоволствието, което ми причиняваш.
Душата ми само с теб се чувства споделена и пълна,
преоткрива се и се забравя,
смее се като малко дете…
Един букет от рози,
една снимка
и толкова много любов..,
за да не забравям,
за да ми припомниш,
че моята споделеност си ти.

Автор: Ирена Сиракова
Илюстрация по фотография на: Славчо Сираков

Като просяк на паважа протягам ръка в тъмнината,
свивам шепа,
моля за още…
Присвивам очи.
Сливам се с прокрадващите се в тишината стенания
на една алчна, покварена душа,
която се наслаждава на дозата си наркотик,
както невръстно дете на своето първо захарно петле.
Призракът ти се крие в сенките на мрака
и чака да го поканя да обладае и последната ми капка невинност.
Но аз не моля.
Не.
Този път не моля.
Аз рисувам.
Докосвам с четка ненаситните си устни
и ги обагрям в кърваво червено,
точно там, където озверяло ги захапваш.
Смесвам червеното със синьо, за да се получи драматично лилаво,
с което да покрия местата, които засмукваш подивял от неприличие.
Размазвам черната боичка около очите и с пръст замазвам по бузата си,
за да придобия още по-фатален вид на грешница,
такава, каквато ме предпочиташ в най-тъмната част на денонощието,
докато неистово в молитва започвам да допускам в себе си името ти буква по буква.
Умът ми се напряга да сътвори баграта на белезникавия цвят на възбудата,
която подмокря и двама ни до безобразие.
Целите сме покрити с нея.
Усещаме аромата й по пръстите си,
вкусваме вкуса й по устните си,
просмуква се в душите ни при допира на езицети ни,
прокрадва се в онези странни звуци
на докосващите се и отлепящи се едно от друго тела
омазани и жадни за всяка капка от нея…
Съзнанието ми е по-омърсено отвсякога.
Рисува сцени, заради които да заслужа горенето
на клада в един от предишните си животи,
когато несправедливо бях изгорена.
Да дойде сега инквизицията да ме върже на клада!
Пощада ще e в сравнение с това,
което мислите ми за теб ми причиняват.
Колкото повече пламъците ме обхващат,
толкова повече подгизват измачканите чаршафи.
И името ти на светец в мрака се отронва пак.
И те моля.
И те предизвиквам.
И те дразня.
И се боря за контрол...
А после пак покорно ти се отдавам,
само за да вкусиш за миг сладостта на всичко,
което никога няма да бъде.
Не, не ме умолявай!
Не, не проси и ти!
Аз твоя, няма да бъда.
Освен запечатана в думи и обагрена в боички.
Точка с многоточие…
Много въпросителни...
Няколко удивителни...
Проклятие, а не Съдба…
Автор: Irena Sirakova

Взeмам си Душ след поредните 60 минути,
в които бях илюзорно твоя
и си представях повече от живописно,
как натискаш ерогенните клавиши по цялото ми тяло,
точно, както саксофонист клавишите на саксофона.
Тялото ми се наслади до последната нота
на музиката която композираш,
но Душата ми пищи от ужас
и ме нарича "предателка".

Автор и художник: Ирена Сиракова

Понякога получавам такива на пръв поглед невзрачни любовни бележчици от този, който 9 месеца съм носила под сърцето си и цял живот ще нося в него. В тях, уж нищо особенно.... Няма натруфени думи, обяснения във вечна любов, звезди не ми сваля, света на ръце да ми поднесе не ми обещава, а просто едно семпло: "Обичам те, мамо!". А то ме докосва повече от всички думи, някога изречени или красиво подредени в стихове, посветени ми от мъжете, влюбени в мен. Защото знам, че неговото "обичам те" произлиза от дълбините, не просто на сърцето, а на Душата му и ще е там, до сетния му дъх, устояващо на времето, разстоянието, капаните на живота... От онези "обичам те", даващи сила и на двама ни да се будим всеки ден и да правим нещо стойностно с живота си... От онези "обичам те", които няма нужда да бъдат изричани - четат се в очите, усещат се в топлите прегръдки, правят поднесената чаша вода по-сладка, а денят ти по-усмихнат...
Аз имам две такива "Обичам те" в живота си, които го правят наистина красив - неговото и на баща му - и още дузина, отдавна не обличани в думи "обичам те", на хората, за които моето съществуване има най-голяма стойност и значение. Заради тези "семпли" и "мълчаливи" "обичам те" животът ми е изпълнен с толкова оптимизъм, заради тях усмивката ми не слиза от лицето, заради тях намирам сили да насищам дните си със смисъл...
Обичам ви и аз с цялото си <3, хора-смисъл в живота ми!

П.П.
Беше увил в тази бележка като в свитък един химикал. Идва, поднася ми го и ми казва:
- Мамо, имам подарък за теб.
Взимам подаръка му. Поглеждам го. И му отговарям:
- Благодаря ти, но този химикал за теб съм го купила. Аз нямам нужда от него. Пази си го.
А той:
- Мамо развий бележката. Не химикала е подаръка ми за теб.
ПОУКА:
Моето дете ми даде урок, да не пребързвам с преценките.

Почувства ли пулса на кръвта, която бошува във вените ми?
Погали ли с език белезите, с които е изрисувано тялото ми?
Потопи ли се в греха, на мислите да съм твоя?
Припознаваш ли ме в чужди образи,
когато сърцето ти, непретенциозно ти напомня, че ти липсвам?
Упрекваш ли се, че за поредна нощ ме желаеш толкова невъздържано?
А, че заглушаваш стоновете на самотата си с мен?
Подпали ли се пожар в Душата ти
и стана ли ти горещо 20 см под пъпа,
в мига, в който ме усети като твоя?
Позволи ли ми да крещя от удоволствие,
докато целувките ти композираха музика по тялото ми?
Възхити ли се искрено, колко много лудостта ми отива?
Остави ли ми следа, която да ми напомня,
че сърцето ми иска да остарее с теб?
Ако не си,
не се опреквай!
Не ни е било писано.

Автор: Ирена Сиракова

Като скитници бяха.
По двама вървяха.
Главите им шапка топлеше.
В Душата им музика свиреше.
На кълдаръмена уличка
из стария Пловдив
да отпочинат поспряха.
Очи в очи вплетоха,
без думи сърцата си да нахранят,
а после отново китари на рамо нарамиха
и нейде по своя път,
като закъснели за юг птици отлетяха,
докато тихичко мечтите им една към друга
пътека от заострени камъни редяха.
 
Автор: Ирена Сиракова

Небето плаче.
Не виждаш ли сълзите,
които се стичат на долу по-улиците?
Оглеждам се и те търся в чужди очи
и се чудя, ще се позная ли в твоите
някога отново?
Ще прескочи ли сърцето ми удар или два,
ако те зърна за миг, макар и отдалеч?
Заседнало ми е в гърлото онова странно усещане,
че никога, нищо няма да е същото.
То има вкус на мляко с какао,
мед и лъжичка посолен карамел –
тежи,
едновременно сладни и соли
и примамливо подканва за още.
Отпивам една глътка,
докато се опитвам да забравя за вчера,
утре ми се вижда толкова далече,
затова сядам в кафенето на хълма,
за да погледам, как небето плаче,
докато бавно отпивам глътка след глътка
с вкус на теб и слънчева усмивка,
която в разноцветни диаманти –
на небето сълзите –
щриха по щриха рисува.

Автор: Ирена Сиракова

Този ден ще е паметен за мен, защото това е денят, в който за първи път проведох арт терапия на дечица, рисувайки заедно с тях.
Когато им показах, какво искам да нарисуват, всички в купом възкликнаха: "Оооо, това е много трудно! Няма да се справя!"
Отговорих им, че не всичко, което изглежда трудно, е наистина трудно и съм убедена, че всички ще се справят отлично. И ето го резултата. Прекрасни картини! Някои от тях с подчертана индивидуалност и собствен почерк.
Гордея се с всяко едно от дечицата.
А най-готиното е, че получиха ценен урок: "Да не се отказваш, преди още да си опитал, а да имаш повече увереност в себе си и способностите си!"
Накрая всяко грабна картината си и побърза да я прибере в стаята си и да я сложи на почетно място, влюбено в нея.
Очите им грееха, усмивките им бяха до ушите...
И тъкмо ми помогнаха да изчистим цялата сътворена бъркотия и грабнаха отново четките и боичките, изнамерихи някакви бели листове и седнаха още да рисуват, този път "концерт пожелание".
Това е щастието: да дадеш някому частица от себе си и да се стоплиш от усмивката, изгряла на лицето му. <3
Обещавам си всеки път, когато съм в Пловдив, да намирам няколко часа да порисувам отново с тях.

През изминалата 2018 г. съм помогнала за подобряването на здравето на над 350 човека.
Написах над 70 стиха и истории.
Издадох 1 нова книга: С вкус на нежност.
Нарисувах 27 картини.
Включих се в 6 спортни състезания.
Инициирах или участвах активно в 7 благотворителни каузи.
Завърших специализация по психология.
Отпразнувах 9 г. от сключването на граждански брак с човека до мен.
Осъзнах един кармичен урок.
Включих се в стартирането на проекта: www.bulgarianbusinessawards.com.
И разбира се годината си отиде и посрещнах новата в ритъма на кубински ритми и танци. :)
А изброеното до момента бе само един шот от всичко преживяно.
И не, не го направих, за да имам с какво да се похваля, а защото чисто егоистично ми достави радост. <3
2018 за мен беше най-трудоемката в живота ми и честно да си призная си пожелавам 2019 да е малко по-спокойна, но също толкова шарена и творческа.
Едно е сигурно, въпреки умората и тази година си отива от мен със сладкото чувство на задоволство от една изпълнена със смисъл и наситена с красиви емоции година и посрещам Новата Година изпълнена с оптимизъм за още повече смисъл, красота и споделеност в живота ми!
Благодаря на Вселената за цялата тази благодат! <3
И за пореден път ще повторя: Аз съм една истинска щастливка! :)
А най-много благодаря на моето "тихо пристанище" в живота, за тоновете любов, смисъл и подкрепа, които ми подарява и ми позволява да му даря и аз самата.
*****************************************************************
И нека всички вярваме, че най-хубавото предстои!

Преди да се родим, трябваше да изберем цвета на очите си.
Аз избрах в моите да се оглежда небето,
докато вятъра си играе със зелените листа,
А ти за себе си избра цвета на дървото,
което ще носи на плещите си и листа, и небе.

Но любовта ни понесена от вятъра,
подобно на гълъба, носещ от далеч новината,
времето някак си забрави
и неистово все още чакаме да достигне целта.
 
Чаках ли чаках, да си припомниш коя съм,
но вечността няма време, така че избрах
да те обичам като обикновен смъртен,
нищо, че така съм обречена да ме боли.
 
Мислех, че ще умра от жажда,
докато си чакам да се събуди за любов душата ти,
но после си припомних, че ако не тук,
ще споделим любовта си отново,
преди пак за друг живот да се родим.
 
Може би, залезът е просто изгревът,
който ние виждаме отзад.
Може би в другия живот ще помним кои сме
и ще стоплим сърцата си с цялата вречена помежду ни любов.
 
И сред милиардите души на хора,
ще преплитаме пътищата си,
докато отново не се намерим един друг.
 
Ще търсим живот в живота си,
в очите ни ще има за нас построен подслон
и ще се губим в спомени, за местата,
на които никога не сме били,
но ни е писано да бъдем.

Автор и художник: Ирена Сиракова