Казват, че високите очаквания са майка на разочарованието.
Имах ли високи очаквания, въпреки, че толкова силно се стараех да нямам никакви очаквания?
Този горчив вкус по устните ми, вкусът на разочарованието ли е?
Аз ли съм виновна?
Ти ли?
Трябва ли изобщо, да има виновен?
Връщам назад лентата....
Някак си сбърках да си внуша едно очакване:
да знача нещо за теб...
Нали се сещаш... онова интимно усещане, да си нещо специално за някой.
Да си си намерил своето местенце в мислите му, в сърцето му...
"На половина се сбъднаха очакванията ти." - ще кажеш подсмихвайки се леко...
Но някак си наполовина изведнъж ми беше толкова недостатъчно...
Защото беше толкова сладко, че исках да му се насладя до последната трошичка,
а на нея.... на нея все да не й идва реда...
Знаеш, какво имам предвид, нали?
Или пък не....
Трябва ли всъщност да знаеш?
Трябва ли да умееш да разгадаваш мислите ми?
Защо толкова силно се нуждаех от онази специално усещане за най-дълбока интимност,
когато се чувстваш с някой така всякаш си в пълна безопасност,
всякаш никога, никой, най-малко пък той самия ще те нарани?
Или по-скоро ми се щеше ти, да си този, който от всичко и всички ще ме защити...
Затова ли всяко усещане за болка, причинена неволно или волно от теб се усещаше в пъти по-силно?
Затова ли губех път и посока, и разум, и смисъл..?
Затова ли отстъпвах две крачки назад, вместо да направя нужната една напред?
Повтарях си, че предпочитам да нараня себе си, но не и теб...
Защо тогава, докато си представях, как с нежност целувам челото ти,
прегръщам те силно, с обич и се кълна пред себе си, че си в сигурни ръце,
те наранявах с високи очаквания за интимност, за която не бе готов?
Или пък аз не бях готова...
Защото ти беше себе си, беше искрен...
Казвах ти, че го оценявам...
Защо тогава ме болеше от искренността ти?
Аз наистина го оценявах.
Защо тогава ми се искаше да ми бе спестил суровата истина?
Защо, когато разголвах мислите си, чувствата си, същността си, та дори тялото си пред теб... се чувствах толкова уязвима, толкова изплашена, толкова несигурна..?
Не ми е присъщо.
Защото беше важен за мен, или защото толкова силно копнеех за споделеност?
Накрая всички тези въпроси имат ли смисъл?
Или има смисъл само равносметката - аз те обикнах, бих избрала теб....
А в твоето сърце имаше място за друга, но не и за мен...
Тъжно ли ми е?
Боли ли?
Тежи ли ми?
Сърдя ли се на звездите?
Защо не искам да забравя?
Защо не се отказвам от тази обич, загнездила се в сърцето?
Защо преди да отворя очи сутрин твоя образ се появява, за да ми нашепне "Добро утро!'?
Защо заспивам с теб, който ми нашепва "Сладки сънища!"?
Кога ще си отидеш от мислите ми, от душата ми..?
Искам ли да си отидеш?
Така твърдя... на всисок глас го твърдя... с всяка постъпка...
А защо?
Защо, като не го искам?
Сърцето си ли се опитвам да надлъжа?
То вярва ли ми или съжалително се подсмихва... с разбиране, но и с тъга?
И кога ще спра да ти пиша с надежда да прочетеш, да ме опознаеш, да ме разбереш..?
Ти нямаш нужда нито от думи, нито от въпроси, нито от обяснения....
Букви, пунктуация, препинателни знаци.... и без тях си наясно със себе си...
И без тях си категоричен, че "да имаш чувства не можеш"...
На мен ли помага писането или само бърникам с пръсти в раната си...
Рана ли е?
Урок ли е?
Благословия ли е?
Проклятие ли е?
Или просто ми харесва, че съм достатчно силна в крехкостта си да те обичам.
Аз познавам себе си...
И мисля, че съм наясно с повечето от тези въпроси,
въпреки, че понякога предпочитам да си затварям очите за истината.
А и някак си толкова ми харесва да ги има в живота ми: "Защо" и "Защото" - верни помощници на разума.
Защото казват, че ако разум и сърце не са в баланс, нещата не са както трябва и нищо няма да се получи.
Затова все се стремя към баланс...
Получава ли ми се?
Това ще е в основата на друга история, която ще напиша някой ден.
За сега слагам "Край" на въпросите, край на редовете, край на строфите...
Край на разголването...
Край на интимността побрана в думи...

Автор: Ирена Сиракова

(...)
Само дъждът ли ни спира?
Нека вали…
Нека си ти…
Прегръщаш ме, защото зъзна.
А аз се обаждам да ни извикам такси.
Не искам да те пускам.
Остани!
© Ирена Сиракова

Иска ми се, да спра да гледам назад...,
да спра да преосмислям миналото...
Та то е просто минало...
Нищо не мога да променя.
Нищичко.
А и не смятам, че трябва.
Постъпвах така, както чувствах.
Постъпвах според реакциите ти,
според отношението ти...
И ти дадох много повече...,
допуснах те много по-дълбоко в сърцето си,
отколкото си заслужил.
Дали съжалявамм, че те обичах незаслужил,
че те обичах безрасъдно,
че те обичах без да мога да си отговоря "Защо?"?
Не.
Не съжалявам.
Харесваше ми да те обичам.
Летях.
И усещах пеперуди...
И света ми беше цветен, разнежен, красив...
И ти благодаря!
И не, не ми се живее в настоящето,
в което не присъстваш достатъчно...
Предпочитам да поглеждам с надежда към бъдещето
и да ти търся място в него.
Разсърди ми, се ако искаш....
Хайде, предизвиквам те...
Разсърди ми се, ако можеш.., че още те обичам
и възнамерявам да продължа да те обичам...
ей така...
без основателна причина...
просто "защото"...

Автор: Ирена Сиракова

Любовта може да бъде прочетена в жестовете, в погледите, в споделеното мълчание...
Любовта си има своя азбука, пунктуация, граматика...
Любовта е гениален писател, а ние - с нашите изживяни любовни истории - сме нейните шедьоври.

Автор: © Ирена Сиракова

Отново минавам през парка,
в който вкусих от обсебващите ти целувки
за първи път.
От тогава се държа като наркозависима,
изпаднала в тежка абстиненция.
Не мога да съм наблизо
и да не мина през него пак и пак…
Спирам да си похапна сладолед,
не далече от онази съдбовна пейка,
на която разголих  пред теб
не само тялото си,
но и душата си.
На нея си отдъхва старец
от живота уморен.
Дали е седнал, за да си припомни и той
непреживяна любима,
недогалена,
ненацелувана..,
която е превърнал в полусвоя
там някъде след полунощ,
през дъждовния ноември,
когато във вените му е бошувала кръвта
на млад, обладан от желание полу-бог?
Колко ли любов погубена,
колко ли ненаситна страст,
колко ли ампотирана нежност
е тази пейка видяла?
Преглъщам със свито сърце
последните разтопени капки сладолед,
а вкуса му, ми напомня твоя.
Потръпвам!
Обзема ме онзи специфичен глад –
глад за любовта ти,
глад за нежността ти,
глад за споделеност,
глад неутолен –
глад за теб и мен.
Но и тази вечер ще си легна гладна.


Автор: Ирена Сиракова
Художник: Леонид Афремов
Стих от книгата: "Повтарях си, че си грях" - очаквайте скоро

Листата пожълтяват, падат…
и припомнят ми, че всичко преходно на този свят е.
Усмивка, спомен…, мъничко тъга..
и в листопада заживява свой живот една сълза.
Красива, цветна… като водопад в нюанси златни,
в килим от нежност и в пътека топлота,
пред мен разкрива се свенливо
в пълната си прелест, есента.
Онемявам…
Възхищавам се без глас.
Усмивка лека в ъгълчетата на устните ми изгрява.
Притихнало я слушам да ми разказва
истории за щастливо влюбени, но и за раздяли тъжни,
докато тихичко листата падащи звънтят
и огласят нежно песента на песнопойни птици,
решили на юг да не отлетят.
Леко замечтана и безмълвна…
мога да я слушам с часове
и да лекувам с разказите й, неволите на своето сърце.
А тя разкава ли, разказва…,
за който има сетивата да я слуша.
И всеки нейн разказ, обагрен е в надежда,
защото след листопада, ще последва зимна дрямка,
а след нея ще настане време за нов живот.
Тя е просто парченце от пъзела на кръговрата
и ни показва пътя в края –
там където проблясва светлината.

Автор и модел: Ирена Сиракова
Фотограф: Славчо Сираков

На 11 ноември, денят, в който честваме Св. Мина  ми се прииска много силно, да го нарисувам. Така седнах пред канваса с четка и боички и нарисувах своята първа икона, която да бъде пазител на семейството ми. Силно вярвам, че за всичко си има причина.
.
Свети Мина - покровител на семейството.
Смята се за патрон и покровител на всички народни лечители, знахари.... поели на дълъг път. Св. Мина закриля и жените, затова на този ден те се молят пред иконата на светеца за здраве на децата си, за радост и благополучие на дома.
А ето една легенда за първата негова чудотворна икона:
"Имало един белогвардеец, който изкарвал прехраната си с рисуване на табели и надписи. Една вечер Свети Мина му се явил на сън и му казал: „Аз съм Свети Мина, нарисувай ме и животът ти ще се промени към добро!“ Художникът не взел на сериозно молбата на светеца и не предприел никакви действия. На следващата вечер Свети Мина му се явил отново със същата молба, а след като нарисува иконата, да я отнесе в Обрадовския манастир. Художникът отново не го послушал. На третата вечер светецът се явил в съня му със сериозно изражение и казал: „Ако и тази вечер не ме нарисуваш, ще умреш!“ Художникът скочил, изпълнен с ужас и затърсил дърво, на което да го нарисува. Тогава видял пред вратата си огромна дъбова талпа, висока над 2 метра. Хванал я, без да му направи впечатление големината и тежестта ѝ, и за една вечер нарисувал иконата, според съня си. Той не бил иконописец и ликът на светеца не приличал на изображенията на останалите светци, но това нямало значение. Той изпълнил заповедта на светеца. Наел каруцар, натоварили иконата и въпреки суровата зима, потеглили към манастира. По пътя каруцата затънала в снега, а в полето завили вълци. Селянинът обезумял от страх, изхвърлил в снега иконата, заедно с художника и бързо побягнал с олекналата вече каруца към София. Отчаян, художникът седнал в снега и заплакал. Вече виждал гибелта си. Тогава чул глас: „Стани и вдигни иконата!“ Огледал се, нямало никой наоколо. След малко отново чул гласа: „Стани и вдигни иконата!“ Станал и вдигнал огромната икона като перце. Тогава разбрал, че светецът е заедно с него и с бодри крачки закрачил през полето, воден от незнайна сила.
Когато пристигнал в манастира, всички го посрещнали изумени. Опитали да му помогнат, но той им казал: „Това е иконата на Св. Мина. Той ми се яви на сън и аз го нарисувах. Кажете ми къде да я поставя, никой не бива да я докосва!“ Когато я поставили в храма, той призовал хората да се опитат да я помръднат, но никой не успял. На него единствен била дадена силата и правото да носи огромната икона.
От този момент нататък, благодарение на тази икона започнали да се случват чудеса. Който ѝ се помолел от сърце, получавал изцерение или отговор на молитвата си. Появило се поверие, че ако залепиш голяма монета и тя не падне, светецът те харесва и ще изпълни молбата ти. Разчуло се и множество хора идвали да оставят монета, но светецът не приемал всички. Една от игуменките разказва, че в манастира са идвали много високопоставени хора с голяма власт, за да се молят. Те се опитвали да лепят монетата по всевъзможни начини – с дъвка, с тиксо, но тя въпреки всичко падала. Явно Свети Мина вижда кой е с добро сърце и кой има грехове, които не могат да бъдат опростени."

Ако бях цигуларка,
която виртуозно, свири по струните на душата ти,
щях да избера да ти изсвиря валса "de las flores" на Дога,
защото точно така според мен звучи на обречените
безнадеждно да се обичат, любовта.

Ако бях цигулка, а ти този,
който прокарва пръсти по струните на моята душа,
всяко чувство, което предизвикваш в мен,
щеше да можеш да прочетеш
в ирисите на сиво-синьо-зелените ми,
обожаващи да се оглеждат в твоите, очи.

Цигуларка или цигулка,
пламъчето, което би поддържало огъня жив помежду ни,
е не друго, а музиката в сърцата ни.
Нека я изтанцуваме, любов!
Автор и художник: Ирена Сиракова

Картина: "ПРОЗОРЕЦ И СТРУНИ КЪМ ДУШАТА"
Размер 50х70 см
акрилни бои

Петък беше, ден за жътва.
Момите се бяха сбрали и по пладне с песен полето бяха преполовили.
Тъкмо Серафима нова песен подхвана, със сестра си Калина да се задява и на Калина възлюбеният Иван, а дружките на Сарафима през смях и припяваха:
Каля си жътва жънеше
из тази равна Добруджа.
Като си жътва жънеше,
весела песен пейеше.
Иван из пътя вървеше
и си песента слушаше.
Той си на Каля думаше:
- Кальо льо, песнопойке ле!
Кальо льо, песнопойке ле,
Кальо льо, добруджанке ле!
Ти като жънеш и пееш,
мен защо не споменаваш?
- Иване, любе Иване, ази си жъна и пея.
На думи нищо не казвам,
ала в сърце тебе нося.
Калина се на сестра си не сърдеше. Тя, каква си е шегубийка знайеше. А и от сърце и мед капеше, щом за Иван чуеше. Как се веселяха момите обаче, башибозуците ги заградиха. С тях да се позабавляват крояха. Като бесни песове им се нахвърлика и песента им с писъци замениха. Дрехите им ожесточено късаха и по двама, трима на мома се изреждаха, докато оназ от срам и болка бого дух не предадеше. Само Серафима успя някак си да се измъкне. Удари един по главата с дръжката на косата, а друг направо посече и побегна през житото по-бърза от подплашена сърна. Златните коси на девойката и кехлибарената й одежда се сливаха с житото и за изверниците бе трудно да я проследят, но един от тях не се отказа и докато аверите му вършиха своите мизерства, той яхна коня си и тръгна след нея. Когато я настигна я прихвана под мишницата и в движение я издърпа на седлото,
Но тя се бе подготвила, в дясната си ръка държеше камъка, с който точеше косата, същата с която цял предиобед житото жънеше и когато почувства седлото под себе си, девойката замахна с все сила и удари изверга по главата. Кръвта му рукна от черепа, погледна я с ококорени очи и падна от коня. Тя успя да се задържи на седлото и възседнала коня му се отправи към селото си. А то бе опожарено, домът и също. Бедните и майка и татко с куршум в гърдите на двора я чакаха. Но Серафима нямаше време дълго да ги оплаква и през сълзи девишки, бързо се зае гроб да им изкопае. Погреба ги заедно, там на двора, сред пепел и останки от бащиният й дом. Две летви на кръст скова и го заби в сухата земя, а до него окървавения камък постави.
Междувременно ранения от нея турчин, чийто кон бе взела  се бе съвзел и на другите оповестил, че след нея тръгва и без нея няма да се върне и за да защити честта си, нейната ще отнеме и главата на неверницата на кол ще им поднесе. Той друг кон взе и към опожареното село тръгна подири й.
Нея не намери, но гроба намери и се досети, че към града ще е побягнала пустата гяурка и то скоро - тоя гроб беше пресен и ще да я бе забавил. Препусна бясно по черния път и скоро я съзря в далечината. Косите и се вееха разпуснати и беше ослепително красива тая пущина, но той щеше да я погуби, задето така го бе унижила пред неговите хора.
Девойката можеше да язди, но не бе толкова опитна и изкусна на седлото като него, затова той бе по-бърз и скоро щеше да я настигне. Когато я наближи на 100-тина метра тя чу копитата, обърна се и го видя – окървавен, с изкривено от яд лице – истински демон. Знаеше, че скоро ще я догони, но вече влизаше в града и бързо й хрумна точно къде да се скрие от него.
В зандана. При чичо й.
Той го управляваше и беше в самото начало на града, от този му край.
Деляха я метри само. Дръпна рязко юздите на коня и той се изправи на задни крака, а тя падна от гърба му на калдъръма. От нозете и ръцете й кръв рукна, но тя сякаш незабеляза, скочи пъргаво и се втурна през портата викайки с все глас, докато турчина недоумяващо гледаше разиграващата се сцена и намаляваше хода на коня си, насочвайки го към портата на затвора.
Пазача скочи на крака, щом Серафима през портата нахлу.
Той на Хаджи Кольо, племенницата веднага разпозна.
А тя му задума:
- „Пусни ме братко, пусни. Турчин ме гони. Бързо ме в килията при заловените тая неделя хайдути заключи и честта ми спаси.“
Той на обезумялата продума:
- „Не ти е тук работата, девойко мари хубава, сред престъпници, убийци. Върви си. Другаде се скрий.“
Но тя нямаше време да го слуша и докато му смело думаше:
- „Тез престъпници, убийци, мойте братя са по кръв и чест. Те живота си ще дадат, но мене на турчина няма да дадат.“ - ключовете за килията грабна, а той с пушка в ръка срещу през прага влизащия турчин застана. Тя за миг килията сръчно отключи и след себе си заключи, а там я чакаха все юнаци, в кървави дрехи, до един ранени, но с огън в очите, готови за таз българска девойка ей сега, на мига да умрат.
Турчина бързо ситуацията схвана, но обезумял от тази дързост, стиснал ръцете си в юмруци на пазача се разкрещя:
- Махни се от пътя ми гяурино, тая гювендия един от моите посече и мен едва не уби. Тя за дързостта ще си плати.
- Опомни се Ефенди, тез момци вътре няма без бой да ти я дадат.
- Ще ги изпозастрелям като псета, а другите ще посека, и главата на тази дивачка вътре, на кол ще отнеса.
- Не ще ти стигнат куршумите Ефенди. Те са 20 , а ти си сам. Макар и ранени, жаждата им за мъст вътре в тях кипи. Ще убиеш, колко? 10-12, а другитете жив ще те разкъсат. – да го вразуми се опитваше пазача.
Турчина стисна зъби ядно и видя, че с гяурина не ще се разбере. Прав беше, а можеше, ако опита нещо и той самия в гръб да го застреля. На гяури вяра нямаше.
И реши, сега така нещата да остави, пък по-късно с другарите си да се върне и до крак да ги избият. Гяурката нека гледа, после пръв той щеше да я обезчисти, а след него който сфари и като пукне пущината, главата и на кол щеше да окичи и в центъра на площадо, да постави, птиците да я кълват, за предупреждение на всички останали непочитащи ги гяури.
Обърна се и си тръгна пре кисел.
Като се отдалечи, пазача бързо портата заключи и отиде чичото на Серафима да извика и да му разкаже. Той щеше да знае какво да прави – и с момичето, и с турчина, който сигурно щеше да се върне с ортаците си.
Чичо й на глава с нея, не излезе и покрусен от застигналата участ семейството на брат му, със Серафима заедно план за бягството й, измисли.
След няма и половин час, окованите юнаци и момата с тях, той с двама пазачи към Търново прати, в друг затвор уж да ги премести и на Серафима  - дъщерята на брат му, ключаря – в косите желязна фиба забоде. Тя знаеше какво с нея да прави. От малка я бе запомнил, че само пакости кроеше и синът му и дъщеря му – своите братовчеди – по стаите с тази фиба заключаше, а после бягаше и се криеше.
Серафима на тръгване, прегърна чичо си и със сълзи в очите сбогом му рече. Знаеше, че като й помага, нищо добро го  не чака.
Няма и час откакто потеглиха и цял отряд с башибозуци пред портите на зандана се изсипа. Той ги посрещна с гордо вдигната глава, готов на орисията си да се предаде.
-  Гяурино, къде са момата и онези катили от килията? – обезумял от яд преследващия Сарафима, турчин крещеше
.- По заповед на Сали паша към Търново ги пратих, Ефенди.
- Как тъй бе, ей серсемин..? Кога получи тая заповед от пашата?
- Вчера по залез, Ефенди и за днес бе уговорено преместването им.
- Лъжеш ме псе и  ще си платиш за това. Ще ги настигнем, едва ли са далеч, и главите им на колове ще забучим, заедно с твоите хора и тук на площадо в центъра ще ги разположим, та всички да видите и да ви е за урок.
- Прави, каквото решиш, Ефенди, но пашата лично настояваше да ги разпита. Ще го разсърдиш, а и се стъмнява вече. Опасно е в тъмното по тези пътища дори за отряд като твоя. Изчакай до сутринта и тогава ги настигни, щом си рекъл. Съпроводи ги до Търново, нека пашата ги разпита, па тогава веми им главите щом така ти се свиди.
- Млъкни бе! Акъл ти на мене не ми давай. Ни от тъмно ме е страх, ни от гяури, ни от онва мекере пашата…
Извади пищова си и простреля Хаджи Кольо в гърдите.
Качиха се на конете освирипелите за мъст турци и тръгнаха, още българска кръв да проливат.
Но ги чакаше изненада.
Серафима бе измолила пазачите да поспрат и да починат, че раните я болят и докато вода на затворниците раздаваше, на всеки от тях с фибата, която чичо й в косите бе забол, отключи оковите. И когато стигна до единият от пазачите, манерката с вода да му върне, измъкна сръчно пистолета от препасания му колан и го насочи безстрашно в гърдите му. Другия го нападна един от момците и бързо го обезуражи.
Серафима на пазачите рече:
- След малко тук ще пристигне цял отряд от башибозуци – същите тези, които селото ми опожариха и хората в него до крак избиха, а нас девойките на полето нападнаха и до една, та даже и милата ми сестрица, изнасилиха и убиха. Само аз избягах. Ако ви вържем и останете на пътя и вас ще изтребят, затова ще ви пуснем. Бягайте! Спасявайте се братя. В града не се връщайте. Чичо ми , вашия началник, едва ли са го оставили жив. И вази ще подгонят.
После се обърна към момците с революционерски сърца и им рече:
- С вази ида, момци. В балкана ме водете. Една от вас ще стана. Никого си нямам вече, ни майчица, ни татко, ни сестрица… В затвора не искам да изгния, ни наложница на някой турчин измикярин да стана. Пушка ще нарамя. Поробителите ще избивам.
И потегли Серафима с 20 момци към Балкана. Научиха я и с пушка, и с меч, и със сабя да борави, а турците се разтреперваха, като чуят името й.
Голям враг си бяха създали, ей.
Серафима войвода я зовяха и първото черешово топче в Сливенския балкан под нейно ръководство гръмна.
По-безмилостна от всички други войводи бе.
И до последния си дъх, за да освободи България от турците се би.

Автор: Ирена Сиракова

П.П.
Вдъхновението за тази приказка от едни отминали, размирни времена е един мой сън.

В моменти като този –
тогава, когато се задушавам
от страданието,
пропило мислите ми –
имам пулсираща нужда от теб
и жадувам топлината ти.
Но не просто онази топлина,
която излъчва тялото ти,
а тази, която струи от душата ти.
Иска ми се да ме прегърнеш
и да плача, да плача, да плача…
докато сълзи не ми останат –
търсеща уют в близостта ти,
черпейки сили от обичта ти,
намирайки успокоение в присъствието ти.
Но ти си толкова илюзорен,
недостижим и далечен
и моята глава никога няма
да склони на твоето рамо.
Блузата ти ще си остане суха,
недокосната от сълзите в очите ми,
ръката ти няма да изтрие болката,
погалвайки косите ми,
не ще изречеш в ухото ми
нито една успокоителна дума,
с която да излекуваш мъката ми.
Защото аз съм тази,
за която си заключил сърцето си,
тази, към която чувствата
са строго забранени,
и то с неоспоримо добра причина.
За това не бих могла да те виня.
Прощавам ти – на теб!
Но на себе си как бих могла
нуждата от теб да си простя?

Щастливите жени, нямат нужда от сутрешно кафе за добро настроение.
Те първи ще ти се усмихнат
и дори ще ги чуеш да си тананикат в асансьора.
Щастливите жени са аристократично спокойни,
нежно замечтани, малко разсеяни
и много чаровни с искриците щастие, насищащи цвета на ирисите им.
Щастливите жени закусват с доброта.
Обядват с препечена филийка безгрижие и супа от жизнерадост,
а за десерт си сервират удоволствието от красивите нещица в живота.
За вечеря предпочитат да вкусят от усмивките на любимите си същества.
А след вечеря танцуват като горски феи.
И заспиват със споделено желание,
чиято жажда утоляват понякога два три пъти за една нощ.
Палави са.
И ненаситни за удоволствие.
Ендорфина е виновен.
Щастливите жени.... тайната им ли?
Те нямат такава.
Те просто, да са щастливи, най-умеят.

Автор: Ирена Сиракова
Фотограф: Славчо Сираков

По-добре ли си без мен сега,
когато се научих да мълча?
Наслаждаваш ли се на тишината,
която заплашва целият ти свят да проглуши?
Да чезна…
добре ли е така?
Замълчи!
Не търся отговори.
Аз знам.
Търсиш думите ми в чуждите усти.
Хайде спи,
ако в съня по-малко ще боли,
че ме няма,
че е тихо
и ми се мълчи…

Автор: Ирена Сиракова

Имаше толкова много нежност помежду ни тази нощ.
Събуждам се и усещам още вкуса й по-устните си,
гъделичка стомаха ми
кзпълва с трепети онова местенце,
което копнее да усети още тонове от нея…
Всичко бе любов помежду ни –
всяка милувка,
всяко докосване,
всяка целувка,
всеки стон на удоволствие…
Докато описвам треперя от желание за още…
Как да се откажа от това?
Как да го заменя за просто „страст“?
Не мога. Не притежавам такава сила…
А и съм толкова огладняла за вкуса на тази наша любов…
Страстта в нея е само ароматна подправка.
Нищо повече или по-малко…
Не искай да е иначе.
Подправка – с приятен полъх и екзотично ухание,
която обаче сама, без другите съставки, е неспособна да нахрани душите ни.
Камо ли да задоволи глада им. По-скоро го възбужда.
Само гарнирана с нежност, отдаденост, споделеност…
и всичко друго, което сме способни да си дадем, отваряйки сърцата си,
започва да придобива специална стойност,
започва да придобива смисъл,
превръща се в онази - „специалната подправка",
която има една единствена цел –
да усили насладата от усещането да правя любов с теб.
Но съпоставиш ли ги едно срещу друго,
страстта, за която ти копнееш,
никога не би ми донесла това удовлетворение,
екстаз на сетивата, усещане за пълнота, принадлежност, разтапяне…
в своята й самостоятелност.
При мен тя е просто следствие на всичката тази бълбукаща във вените ми любов,
която заплашва да прилее, когато те докосвам…
Двете са едно цяло. Допълват се.
Извират от мен в споделеност, в отдаденост…
Мога да ги редувам, мога да ги смесвам…,
Наслаждавам им се нетрезво,
понякога безпомощно,
друг път осъзнато,
целенасочено…
Точно като тази нощ, която отмина.
Колко жалко, че ти никога няма да имаш сомен от нея.
Изживяното в нея беляза само мен.
Мое си беше.
Безкрайно интимно.
Не си го давам всичкото това вълшебство…
Как да го опиша, за да го сподела с теб?
Да се изживее трябва.
Няма как иначе.
Но ще опитам…
Когато докоснах гърба ти,
за да погаля мястото, което бе мокро от виното,
което бяха изляли върху теб, когато ме обгърна в обятията си,
за да предпазиш мен, ти се изви като дъга, под интензивната чувственост
на допира ми. Тръпки пробягаха по гръбнака ти. Удоволствието ти го усетих с цялото си същество.
За няколко стотни вече бях по-мокра от тениската под пръстите ми. Заля ме топлина…
Под пръстите си усещах твоята. Ти гореше.
Вцепених се от емоции…
Не можех да говоря, да помръдна...
Имах нужда да осъзная тази чувственост.
Гледах втрещено гърба ти и недуомявах.
А тази сигурност и топлота, които изпитах преди това в прегръдката ти,
докато виното се изливаше по твоя гръб, застанал на пътя му, вместо върху мен и моята плетена рокля...
Ти ме притискаше силно и без думи ми прошепваше: "Тук съм. Каквото и да става, тук съм и ще те пазя."
И миг преди да ме пуснеш и да ме отдалечиш на няколко сантиметра от себе си, за да ми дадеш обяснение, защо така ненадейно се бях озовала в обятията ти, ти ме целуна по косата, с което ми каза всичко...
Думите бяха толкова излишни след този жест... Не исках обяснения. Просто се отпуснах и се сгуших още по-силно.
Ако не бяхме заобиколени от хора, нямаше да се насилиш да ме отделиш от себе си, нали?
Знам.
Почувствах го.
А това чувство за безкрайна благодарност и осъзната любов, което изпитах, докато по-късно се надигах на пръсти, за да обвия ръце около шията ти, да те погаля с пръсти по тила и прилепвайки тялото си до твоето, усещайки всеки  напрегнат твой мускул, ти прошепвах „благодаря“...
Боже, каква наслада, да усещам всеки сантиметър от теб!
Наслада и благодарност, страст и любов… преплитаха се…
Как да им се наситя? Как да ти се наситя?
А по-късно същата нощ, когато извика името ми в тъмното, докато притичвах към входната врата на блока…
Само гласа ти, мисълта за присъствието ти.., накараха цялото ми тяло да се разтресе от конвулсии, за всичко,
което предвкусва, че ще се случи…
А какво да кажа за тези пет минути по-късно, когато ме прегърна през кръста и усетих как долепваш гърдите си, корема си… към гърба и кръста ми, а дупето ми се намести в извивките по-надолу по тялото ти всякаш е удома си. Тялото ти реагира бурно. Моето се парализира от удоволствие. Изстенах от причиненото ми удоволствие несъзнато, без да искам… докато напрягах мозъка си да осъзнае какво ми говориш.
И се чудих: ти как изобщо успяваш да събереш мислите си и да кажеш правилните думи?
Когато се обърнах и те зацелувах: отново нежност и страст се сливаха в усещането за любов.
А после… на прага на спалнята ми, когато понечих да разсъблеча подгизналите ти от вино дрехи,
а ти ме притисна към вратата...
Ами след това..?
О да - тя,страстта - е закодирана във всяко нервче и избухва дори без допир помежду ни,
но аз пак ще се върна на нежността, защото аз нея така силно усещах, че за друго не бях способна да мисля…
Да правя любов с теб, бе истински разтърсващото ме. Това, което ме превръща в огнена топка от чувства…, ненаситна за още чувственост…, ненаситна за още близост, за още сливания, за усещания за цялост и съвършенство, за….теб…. за нас…
И въпреки, че тази бе поредната илюзорна нощ на фантазии, усещането след нея…
сладостта в слабините,
тръпките по тялото ми,
нежността, която ме обгръща…
те са истински. Тук са… с мен.
Затова и пиша.
Тях да ти споделя.
Лудост ли..? Любов ли..?
Или и двете...
Обичам те!
Всичко друго е следствие.
Но преди всичко  (не съм забравила), е пълно на несподеленост и илюзии,
които се забиват като пирони в плътта ми.
И кървя,
и боли...,
но те обичам.
Не ме е страх да го призная!
Не ме е срам да разглоя душата си!
Прекалено истинско е, за да бъде премълчано.

Автор: Ирена Сиракова

Спиш ли?
Спи…
Аз ще ти разказвам,
за да се превърне разказа ми в чувствен сън, който да докосне всичките ти сетива…
 
Той: в бяла риза, черен панталон…
Тя: в червена рокля, издаваща страстта на чувствена жена…
Танцуват тези двама, всякаш пред погледа на никой друг, освен на потъмнялото небе със звезди.
 
В танца, тя му се отдава,
а той приема всяка нейна ласка
с благодарност и почувствана любов.
 
Тя: прегръща го със смес от страст и нежност,
пръсти впива в раменето му,
с длан го милва по косите му,
„Твоя съм.“ - крещи цялото и същество.
 
Той: прегръща я всякаш оцелял сред буря,
намерил своя пристан тих,
подпира своята глава на дясното й рамо,
целува с отдаденост онова пулсиращо местенце върху нежната й, лебедова шия.
Безмълвието му непретенциозно и шепти „Компнея да ми бъдеш всичко, ти!“
 
Тя: от чувства ще изригне
в ритъма на танца драматичен,
бездиханна пред силата на признанието му съдбоносно.
Очи притваря, поема въздух тежко…
А сърцето й ще се пръсне от копнеж
да го обича, както Орфей обичал свойта Евредика.
 
Той: танцува с нея танц, наподобяващ ритуал, при който сливат се две тела с една душа…
Подклажда огъня й и строи в сърцето си къщичка с камина – за двама, трима…,
а може някой ден броят им да достигне четерима.
 
Танцът е танго.
Тя и той... аз и ти.
За теб е сън.
А аз се моля за сбъднатост, на гледащите,
онемели и притихнали от цялата ни чувственост, звезди.

Автор и художник:
Ирена Сиракова

Тази част от годината е, когато...
той е в България, а аз във Великобритания.
Той ми звъни всеки ден с нетърпение да ме чуе.
Отдавам го на скуката, разбира се.
Свърши морето, свърши престоя на село в игра с братовчедите (тогава за мен се несещаше), а в Пловдив е твърде горещо и твърде отчуждено за него.
Аз от своя страна не съм от тези майки, които изпитват нужда да се чуват с децата си ежедневно и да гугукат:
"Ох на мама сладинкия, какво правиш ти бе мама там, без мен?!"
Не. Не съм.
Никога не съм била. И няма да бъда.
Искам да е самостоятелен. Свободен. Волен. Да разпери и лети със своите собствени криле.
Държа и на собствената си свобода.
Като порасне и един път в месеца да се чуваме, за да знам, че е добре, ще ми е достатъчно.
Важно е уважението да го има.
И онази вътрешна, невидима нишка свързваща сърцата ни да я усещаме.
Важна е топлотата и желанието да се подкрепяме.
Увереността, че някой там на света те обича безрезервно и винаги ще е насреща при нужда. - в добро и зло.
Все по-ясно осъзнавам, колко е трудно да отгледаш дете със силен характен, уверено, самостоятелно... и същевременно да го отглеждаш с любов. Баланс да има.
Окуражавам го за самостоятелност.
Напътствам го към самостоятелност.
Прегръщам го силно, но не му отдавам времето си току-така.
Уча го как да разперва крилe, пък дано полети...
А после и да се научи на краката си да се приземява.
Че такива мъже са му нужни на тоя свят - с характер, със сила, с достойнства, с чест... Дом и семейство да могат да съградят. Деца да могат да отгледат и възпитат. Добро в сърцето си да носят и да го отстояват. Ценности да съграждат. Пример да дават. И всичко това с лекота в сърцето... без да им тежи. Ей така, с усмивка на лицето, с пламък горящ в очите...
Тез са кът на тази Планета.
А другите в излишък...
Лесно няма да е... Ще продължавам да се питам, къде е баланса. Пък докато се питам, дано го нацеля.
Ум да имам, сила да имам...
В достоен мъж да го превърна това с усмивка, грееща в очите, дете.
Че много тъжно е кога видиш птица, с прекършени криле.

Автор: Ирена Сиракова
Модел и главен герой: Александър Сираков
Фотограф: Daniella Petkoff Photography

Така рядко те гледам (или поне не осъзнато).
Толкова колкото и рядко правя с теб любов,
караща душата ми да стене от задоволство,
а не просто секс, удовлетворяващ нуждите ни.
Но точно тази рядкост прави тези погледи,
тези моменти на обич - специални, истински, наситени…
Не, че през другото време любовта липсва.
Там е. Но е тиха, непретенциозна, ненатрапчива…
Не искри ярко в очите ми (но е там),
няма да я усетиш в интунацията на гласа ми (но е там).
Витае си във въздуха. Или пък замечтано рисува бъдещето с теб в сърцето ми.
И как иначе?
Любовта обича споделеност, отдаденост, съзнато вричане…
А между нас, те са в изобилие.


Автор: Ирена Сиракова
Фотограф: Даниела Петкова

Фотограф: Александър Сираков

Живеела едно време в древния Тутхон омайно красивата Елица.
Елица греела като целуната от слънцето с разпуснати до нозете руси коси и синьо-зелени като морето очи,
кожата и била с нежен загар, а усмивката й можела да успокои и морски звяр.
Тя заслепявала с хубост и ум всички моми в морския град, а те се пукали от завист и злобно я наричали „вещица“. Но Елица не била вещица, а веща да лекува. Тя имала хем дарба, хем познанията, които наследила от своята баба. Била знахарка и отдалече прииждали хора да ги лекува – знатни и бедни, жени и мъже, старци и деца,
местни и чужди…
За всеки лек, момичето намирало билка… Прочуло се името й чак до двора на българския владетел в Калиакра.
Един ден при нея дошла не коя да е, а дъщерята на владетеля –  прелестната Калина.
Калина била нежна и надарена с изящна хубост. С коси по черни от гарванови пера, кожа бяла като албанос,
с бузи и устни алени като озрели череши, очите и тъмни като нощта с проблясващи в тях звезди.
Но въпреки заслепяващата красота, видимо нещо мъчило знатната дъщеря.
Усмихвала се едва едва, натъжено… Гледала сякаш с празен поглед, на ум и сърце, които са в мислите си
някъде надалеко.
Елица веднага познала болката й. Някой юнак ще да е разбил сърцето на Калина на хиляди парченца,
а тя неспособна да ги залепи блуждаеше в мислите си там, където е той. Надалече, много наделече…
Когато Калина заговори на Елица, сълзи се търкулнаха от девичите очи, стекоха се по алените бузи,
навлажниха сочните устни, а после напоиха земята… Там където падаха, „страстниче“ никнеше.
Елица събра цветовете на билето и свари чай. Подслади го с ароматен липов мед и го подаде на Калина да отпие. Девойката отпи веднъж, дваж… пък се поуспокои. Сълзите секнаха и доразказа своята тъжна история.
Елица бе отгатнала вярно, сърдечна бе мъката на алената Калина. Крум бе виновен за мъката й.
На война заминал с войската на баща й, чужди земи да покорява. 3 г. не го бе виждала. Сърцето и се късаше.
На него го бе врекла. Обичаше го с цяла душа, но не знаеше, ни той нея обича ли, ни жив ще се върне ли?
Тъгата я мъчеше. Неизвестността също. Калина отваряше очи с мисъл за Крум по изгрев и ги затваряше пак
с мисъл за него преди да потъне в неспокоен сън. А като заспеше сънуваше неистово.
Сънуваше страшни, кървави сцени, в които живота му някой отнемаше.
Най я мъчеше друга девойка, по-чуждите земи да не залюби. При другата да остане и при нея да не се завърне.
А Крум бе Калина, само веднъж - в нощта преди да замине - целунал, но така, че за цял живот отпечатък в сърцето й да остави, а после й бе продумал, че да го обикне и да го чака не бива, че на война отива и жив да се върне,
не може й обещае.
Калина обаче ни очи, ни сърце за друг имаше. Него чакаше, него искаше, него любеше…
Елица изслуша разказа съсредооточено до край, след което на Калина заръча, кога тъгува по своя обичан Крум
и сълзи в очите и напират, чай от „страстниче“ да пие. Кога кошмари сънува, лоши мисли и страхове,
че друга жена обичният й ще залюби я мъчат, тогава да сяда на брега на морето по залез слънце,
камъче от скалата на която седи да отронва, да го хвърля във вълните й и на морето да продумва:
„Ех, моренце, морнцее…  на лошите ми мисли и страхове в дълбините си, намери им местенце.
В скала като тази, от която отроних камък, превърни ги, да могат русалките на нея да отмарят
и по една добра дума за сбъдната любов за мен и Крум да изговарят.“
После към розовеещето небе да поглежда със сърце изпълнено с надежда и залязващото слънце за късмет, здраве и сполука за себе си и своя любим да моли.
Тръгнала си Калина с лекота на душата след срещата с вещата знахарка Елица. Заръките й до една спазила.
И минало колко се минало, свиден войн от свитата на владетеля български, лично да предаде покана за сватбата
на Калина и Крум, бил при Елица изпратен. Любов от пръв поглед и тез двама млади поразила и сватба двойна
се спогодила - с две булки, коя от коя по-красива и двама момци - юнаци, в чийто гърди смелостта и любовта пиршество си сътворили. А след още време и две рожби се родили – едно момче и едно момиче.
Момчето с коси по-черни от на гарван, бузи алени и очи като нощното небе, а момичето – със златни коси,
от слънцето целунато и очи синьо-зелени като морето.
И за тези двамата имам приказка, но нея друг път ще ви разкажа.

Разказвач и фотограф: Ирена Сиракова