Kой си ти, че си позволяваш
да настройваш акордите на душата ми,
да правиш любов с нея,
да я целуваш и нежно, и страстно,
да я прегръщаш , събличаш, докосваш, завиваш,
за да й е топло и уютно?
 
Кой си ти, че  ме караш
да горя,
да тлея,
да изригвам като лава,
да плача от щастие,
да се смея с глас като малко дете?
 
Сродна душа ли си?
 
Нееее...
В теб има повече дълбочина,
по-наситени нюанси,
повече загриженост,
повече обич,
повече чувственост,
повече от всичко...
 
 
Кой си ти,
че всяка клетка в мен твърди, че те обича, 
тялото ми копнее за извивките ти,
умът ми реди стихове след удоволствието,
което инжектираш във всяко екзалтирано невронче в мен,
а душата ми се преражда живот след живот,
само за да се сгуши в теб като у дома си?
 
Закрилник ли си?
 
Може би.
 
Не си ли ти обаче
пъстрите думички,
шарените мисли,
наситените фрази,
с които поетите обрисуват портрета на любовта?
 
Но не си просто любов.
Толкова по-всестранен си от любовта.
 
Ти си
и пазител,
и щастие,
и спокойствие,
и разум,
и смисъл,
и посока,
и топлота,
и молитва,
и още и още и още...,
и си истински,
и си вселена от всичко, за което копнея.
 
Затова избирам да съм само твоя
и търпеливо да чакам да ми разкриеш –
кой си ти всъщност?
 
Автор: Ирена Сиракова

Днес сине мой, искам да ти разкажа за чуждото одобрение.
Постъпи мъдро и се освободи от оковите на чуждото мнение,
В сърцето си вдъхновение открий.
Своята собствена стойност осъзнай.
Във вътрешния си свят се съгради.
Не угаждай на всички, туй не можеш.
Мненията субективни - просто отразявай.
Работи върху самочувствието си и вярвай във вътрешният си мироглед.
Ценностите си и целите си ясно определи, мили мой!
И в тях смелост и увереност открий. Самоотстояването практикувай.
С вяра и увереност напред стъпвай.
Намери хора, които те разбират и твоите мечти подкрепят.
Прегърни провала и неуспеха. В тях се крие сила, вервай си, учи се, надграждай себе си.
Отърси се от тежестта на чуждото одобрение. То отразява не теб, а човека, на който принадлежи.
Освободи се и отвори врати. Сам себе си, уверено приемай и своя живот със смелост изграждай.
И накрая ще те орисам с майчина любов,
всеки ден, със вяра, усмихвай се свободен - освободен от оковите на чуждото възприятие - със смелост и увереност в себе си, напред по пътя, който избираш продължавай да си си „ти“ .

Автор: Ирена Сиракова

Красиво е...
И е тихо.
Въображението ми играе,
както вятъра си играе с вълните.
Във всяка мисъл те докосвам, прегръщам, целувам...
и потъвам в страстта обагрила очите ти.
Поемам дълбоко въздух,
затаявам дъх,
издишвам...
Прокарвам пръсти по устните ти
и те пожелавам...
Близостта ти ме възбужда
и ме предизвиква
и те искам...
Потапям се в морето от фантазии,
за да те почувствам,
а огъня се разпалва
и ми стопля сърцето.
Чувствам, че те обичам.
Чувствам нежност.
И липсваш.
Във всяка поета глътка въздух липсваш.
И заставам омълчана пред синевата
и му се умолявам на морето:
"Моренце, позволи ми да преплувам през теб,
за да достигна до същността му!
Там е домът ми.
Там ми е мястото.
Нека те преплувам, за да се потопя
в дълбините на сърцето му.
Нека ме почувства.
Нека затрепти."

Автор: Ирена Сиракова

И ето пак е август…
Ранно утро, разкрива синевата през балкона.
Събуждам те с целувка
и те отвеждам на плаж самотен.
Стъпките ни нежно в пясъка остават отпечатък,
докато пръсти в пръсти се преплитат
и с усмивки заговорничим за всичко, което ще се случи
и ще ни остави спомени красиви
за тази малка тайна..,
този мъничък момент,
от онези споделени, докосващи, неустоими…
Стъпалата боси потапяме в морските вълни,
които галят ни плътта.
Аз събличам дрехите излишни
и разпускам косите си на свобода,
а ти заснемаш мига на искреност и голота.
Чувство на сбъднатост е да споделя
и тялото си и светът си с теб-
тук - през август, на този плаж изоставен, див..,
под слънцето, което запечатва миговете на
палави погледи,
думи, изговарящи смисъл
и потопени в море от обич, сърца.

Автор: Ирена Сиракова

Желанието ми да бъда до теб и да ти дам подкрепата си като приятел,
бе първото, което се зароди в онзи момент, в който лежеше, прикован към леглото в болницата
и повече отвсякога имаше нужда от приятели, които да извървят с теб пътя на оздравяването.
Точно тогава докосна Душата ми и пося семенцето на любовта ми към теб.
От този миг нататък, в сърцето ми си имаше вече запазено местенце само за теб.
Не закъсня и уважението да се зароди в умът ми.
Всичко започна с една снимка, на която виждах,
че си се изправил на крака след болничния престой
и постигаш успехи, загърбил всичко лошо зад себе си.
Възхитих се на куража ти, на борбеността ти, на дисциплината, на упоритостта ти,
на жаждата ти да бъдеш, на вътрешната ти сила...
С годините си намерих още много причини да подхранвам уважението си към теб,
като мъж и като човек.
Физическото привличане и желание ли?!
О, не беше трудно...
То се разпали за частици от секундата в онзи омагьосващ миг,
в който те видях за първи път да танцуваш и се превърна в неогъсим и до днес огън,
в който толкова ми харесва да изгарям едновременно от удоволствие и в мъчение.
Виждаш ли?!
Писано е било да те обикна.
Не съм я търсила тази любов,
но с времето тя се превърне за мен във въздуха, без който не мога...
Не ми беше потребност,
но се случи.
В тази поредност - душа, ум, тяло...
И я намирам за съвършенна в нейното красноречиво несъвършенство...
А който обича, прощава, дори и да си стои зад иззиданите собственоръчно стени.
И ти благодаря отново и отново...,
защото дори не подозираш колко много ми даде тази любов...
И когато в ума си ти благодаря от хилядите километри разстояние,
мислено те прегръщам силно, с нежната сила на всичката си любов
и сгушена до сърцето ти, ти отдавам топлината си и орисвайки те повтарям,
с онези обичливи пламъчета в очите си:
-"Благодаря ти! Благославям те! Бъди здрав! Бъди щастлив!"
До теб съм.
Винаги ще съм до теб.
Така правят приятелите, в чийто сърце си си построил дом.
Желая ти цялото щастие на света!
Прекрасен си, точно такъв, какъвто си.
Продължавай да бъдеш себе си, в най-добрата ти възможна версия,
за радост на всички, които те обичаме.

Автор: Ирена Сиракова

Моето дете рисува...🌈
А дъгата му в рисунката красива,
приятелство, любов...
и лъч надежда в сърцата
на прогледналите измежду нас разкрива.

Моето дете рисува
в различни цветове доброто,
за което вярва, че ще промени света ни
не днес, не утре...,
а когато сърцата си отворим
един за друг по цялата планета.

Моето дете рисува...
небето във искрящо синьо,
прочистено от смок,
даже от самолетното гориво
и наситено с кислород,
който дава ни живот и сила.

Моето дете рисува дъжда, измиващ на
човечеството от мръсотията душите
и след бурята дъждовна
на небето в усмивка искрена, щастлива
ей я... виж я... - мост към бъдеще по-светло
в ярки цветове, прошарва весело дъгата.

А под дъгата, на зелена, пролетна тревица
се прегръщат две дечица
и през усмивки, гадаят съдбата на Земята,
която спря, забави, рестартира...
за да им предложи майчина прегръдка,
начало ново, смисъл, пробуждане,
осъзнатост и закрила...

Моето дете рисува....
това, което, както то,
така и и вашите деца в сърцата носят:
вяра, любов, надежда... и мир за цялата Вселена.

Нека разчетем посланието в детските рисунки
и отворим сърцата си за любовта и доброто,
които да предадат цвят на нашето, тяхното ..
и бъдещето на цялата, пробуждаща се
за по-добър живот, Планета.

Автор: Ирена Сиракова
Художник: Алекс Сираков

Мислих си, че ако се влюбя в теб до полуда и ти ме отхвърлиш,
сърцето ми ще се счупи на хиляди парченца.
Но сгреших.
Оказа се, че то, не е от онзи фин, изнежен порцелан…
Изненадах се.
Много се изненадах.
А не трябваше.
Сърце, което притежава смелост да се влюби,
въпреки предречения висок риск..,
сърце, което се научава да обича безусловно,
човек, с който е наясно, че е по-вероятно
никога  да не изживее мечтите си за сбъднатост..,
такова сърце, няма как да е чупливо…
Попитах го:
- „Сърце, ти как така не се страхуваш да се счупиш?“
А то ми отговори:
 - „И защо да се счупя? Не съм от порцелан направено.“
 - „А от какво?“ – любопитно ококорих очи.
 - „От морска пяна.“ – с нотка на егоцентризъм заяви то.
Морска пяна?!
Ами сега…?
Притесних се…
Ти добър плувец ли си, любими?
Обичам те.
Не искам да се удавиш в това разпенило се от емоции мое сърце.
Ще изплуваш ли?
Ще се спасиш ли?
Ако се спасиш, страх ли ще те е да влезеш в него отново?
Или пък ще те привлича отново и отново, опасността да се удавиш в любовта му?
На пук на страхливците ще ти разкрия,
че да се удавиш в любов е едно такова особено чувство на безкрайно щастие.
Ти не си страхливец.
Всичко друго, но не и страхливец.
И въпреки, че си и добър плувец,
просто трябва да навлезеш в по-дълбокото…, по-навътре...
за да се удавиш…
… в морската пяна от любов.
Само така се стига в Рая….
онзи - на обичащите се души.

Автор: Ирена Сиракова

Казват, че високите очаквания са майка на разочарованието.
Имах ли високи очаквания, въпреки, че толкова силно се стараех да нямам никакви очаквания?
Този горчив вкус по устните ми, вкусът на разочарованието ли е?
Аз ли съм виновна?
Ти ли?
Трябва ли изобщо, да има виновен?
Връщам назад лентата....
Някак си сбърках да си внуша едно очакване:
да знача нещо за теб...
Нали се сещаш... онова интимно усещане, да си нещо специално за някой.
Да си си намерил своето местенце в мислите му, в сърцето му...
"На половина се сбъднаха очакванията ти." - ще кажеш подсмихвайки се леко...
Но някак си наполовина изведнъж ми беше толкова недостатъчно...
Защото беше толкова сладко, че исках да му се насладя до последната трошичка,
а на нея.... на нея все да не й идва реда...
Знаеш, какво имам предвид, нали?
Или пък не....
Трябва ли всъщност да знаеш?
Трябва ли да умееш да разгадаваш мислите ми?
Защо толкова силно се нуждаех от онази специално усещане за най-дълбока интимност,
когато се чувстваш с някой така всякаш си в пълна безопасност,
всякаш никога, никой, най-малко пък той самия ще те нарани?
Или по-скоро ми се щеше ти, да си този, който от всичко и всички ще ме защити...
Затова ли всяко усещане за болка, причинена неволно или волно от теб се усещаше в пъти по-силно?
Затова ли губех път и посока, и разум, и смисъл..?
Затова ли отстъпвах две крачки назад, вместо да направя нужната една напред?
Повтарях си, че предпочитам да нараня себе си, но не и теб...
Защо тогава, докато си представях, как с нежност целувам челото ти,
прегръщам те силно, с обич и се кълна пред себе си, че си в сигурни ръце,
те наранявах с високи очаквания за интимност, за която не бе готов?
Или пък аз не бях готова...
Защото ти беше себе си, беше искрен...
Казвах ти, че го оценявам...
Защо тогава ме болеше от искренността ти?
Аз наистина го оценявах.
Защо тогава ми се искаше да ми бе спестил суровата истина?
Защо, когато разголвах мислите си, чувствата си, същността си, та дори тялото си пред теб... се чувствах толкова уязвима, толкова изплашена, толкова несигурна..?
Не ми е присъщо.
Защото беше важен за мен, или защото толкова силно копнеех за споделеност?
Накрая всички тези въпроси имат ли смисъл?
Или има смисъл само равносметката - аз те обикнах, бих избрала теб....
А в твоето сърце имаше място за друга, но не и за мен...
Тъжно ли ми е?
Боли ли?
Тежи ли ми?
Сърдя ли се на звездите?
Защо не искам да забравя?
Защо не се отказвам от тази обич, загнездила се в сърцето?
Защо преди да отворя очи сутрин твоя образ се появява, за да ми нашепне "Добро утро!'?
Защо заспивам с теб, който ми нашепва "Сладки сънища!"?
Кога ще си отидеш от мислите ми, от душата ми..?
Искам ли да си отидеш?
Така твърдя... на всисок глас го твърдя... с всяка постъпка...
А защо?
Защо, като не го искам?
Сърцето си ли се опитвам да надлъжа?
То вярва ли ми или съжалително се подсмихва... с разбиране, но и с тъга?
И кога ще спра да ти пиша с надежда да прочетеш, да ме опознаеш, да ме разбереш..?
Ти нямаш нужда нито от думи, нито от въпроси, нито от обяснения....
Букви, пунктуация, препинателни знаци.... и без тях си наясно със себе си...
И без тях си категоричен, че "да имаш чувства не можеш"...
На мен ли помага писането или само бърникам с пръсти в раната си...
Рана ли е?
Урок ли е?
Благословия ли е?
Проклятие ли е?
Или просто ми харесва, че съм достатчно силна в крехкостта си да те обичам.
Аз познавам себе си...
И мисля, че съм наясно с повечето от тези въпроси,
въпреки, че понякога предпочитам да си затварям очите за истината.
А и някак си толкова ми харесва да ги има в живота ми: "Защо" и "Защото" - верни помощници на разума.
Защото казват, че ако разум и сърце не са в баланс, нещата не са както трябва и нищо няма да се получи.
Затова все се стремя към баланс...
Получава ли ми се?
Това ще е в основата на друга история, която ще напиша някой ден.
За сега слагам "Край" на въпросите, край на редовете, край на строфите...
Край на разголването...
Край на интимността побрана в думи...

Автор: Ирена Сиракова

(...)
Само дъждът ли ни спира?
Нека вали…
Нека си ти…
Прегръщаш ме, защото зъзна.
А аз се обаждам да ни извикам такси.
Не искам да те пускам.
Остани!
© Ирена Сиракова

Иска ми се, да спра да гледам назад...,
да спра да преосмислям миналото...
Та то е просто минало...
Нищо не мога да променя.
Нищичко.
А и не смятам, че трябва.
Постъпвах така, както чувствах.
Постъпвах според реакциите ти,
според отношението ти...
И ти дадох много повече...,
допуснах те много по-дълбоко в сърцето си,
отколкото си заслужил.
Дали съжалявамм, че те обичах незаслужил,
че те обичах безрасъдно,
че те обичах без да мога да си отговоря "Защо?"?
Не.
Не съжалявам.
Харесваше ми да те обичам.
Летях.
И усещах пеперуди...
И света ми беше цветен, разнежен, красив...
И ти благодаря!
И не, не ми се живее в настоящето,
в което не присъстваш достатъчно...
Предпочитам да поглеждам с надежда към бъдещето
и да ти търся място в него.
Разсърди ми, се ако искаш....
Хайде, предизвиквам те...
Разсърди ми се, ако можеш.., че още те обичам
и възнамерявам да продължа да те обичам...
ей така...
без основателна причина...
просто, защото да те обичам,
кара сърцето ми да бие лудо.

Автор: Ирена Сиракова

Любовта може да бъде прочетена в жестовете, в погледите, в споделеното мълчание...
Любовта си има своя азбука, пунктуация, граматика...
Любовта е гениален писател, а ние - с нашите изживяни любовни истории - сме нейните шедьоври.

Автор: © Ирена Сиракова

Отново минавам през парка,
в който вкусих от обсебващите ти целувки
за първи път.
От тогава се държа като наркозависима,
изпаднала в тежка абстиненция.
Не мога да съм наблизо
и да не мина през него пак и пак…
Спирам да си похапна сладолед,
не далече от онази съдбовна пейка,
на която разголих  пред теб
не само тялото си,
но и душата си.
На нея си отдъхва старец
от живота уморен.
Дали е седнал, за да си припомни и той
непреживяна любима,
недогалена,
ненацелувана..,
която е превърнал в полусвоя
там някъде след полунощ,
през дъждовния ноември,
когато във вените му е бошувала кръвта
на млад, обладан от желание полу-бог?
Колко ли любов погубена,
колко ли ненаситна страст,
колко ли ампотирана нежност
е тази пейка видяла?
Преглъщам със свито сърце
последните разтопени капки сладолед,
а вкуса му, ми напомня твоя.
Потръпвам!
Обзема ме онзи специфичен глад –
глад за любовта ти,
глад за нежността ти,
глад за споделеност,
глад неутолен –
глад за теб и мен.
Но и тази вечер ще си легна гладна.


Автор: Ирена Сиракова
Художник: Леонид Афремов
Стих от книгата: "Повтарях си, че си грях" - очаквайте скоро

Листата пожълтяват, падат…
и припомнят ми, че всичко преходно на този свят е.
Усмивка, спомен…, мъничко тъга..
и в листопада заживява свой живот една сълза.
Красива, цветна… като водопад в нюанси златни,
в килим от нежност и в пътека топлота,
пред мен разкрива се свенливо
в пълната си прелест, есента.
Онемявам…
Възхищавам се без глас.
Усмивка лека в ъгълчетата на устните ми изгрява.
Притихнало я слушам да ми разказва
истории за щастливо влюбени, но и за раздяли тъжни,
докато тихичко листата падащи звънтят
и огласят нежно песента на песнопойни птици,
решили на юг да не отлетят.
Леко замечтана и безмълвна…
мога да я слушам с часове
и да лекувам с разказите й, неволите на своето сърце.
А тя разкава ли, разказва…,
за който има сетивата да я слуша.
И всеки нейн разказ, обагрен е в надежда,
защото след листопада, ще последва зимна дрямка,
а след нея ще настане време за нов живот.
Тя е просто парченце от пъзела на кръговрата
и ни показва пътя в края –
там където проблясва светлината.

Автор и модел: Ирена Сиракова
Фотограф: Славчо Сираков

На 11 ноември, денят, в който честваме Св. Мина  ми се прииска много силно, да го нарисувам. Така седнах пред канваса с четка и боички и нарисувах своята първа икона, която да бъде пазител на семейството ми. Силно вярвам, че за всичко си има причина.
.
Свети Мина - покровител на семейството.
Смята се за патрон и покровител на всички народни лечители, знахари.... поели на дълъг път. Св. Мина закриля и жените, затова на този ден те се молят пред иконата на светеца за здраве на децата си, за радост и благополучие на дома.
А ето една легенда за първата негова чудотворна икона:
"Имало един белогвардеец, който изкарвал прехраната си с рисуване на табели и надписи. Една вечер Свети Мина му се явил на сън и му казал: „Аз съм Свети Мина, нарисувай ме и животът ти ще се промени към добро!“ Художникът не взел на сериозно молбата на светеца и не предприел никакви действия. На следващата вечер Свети Мина му се явил отново със същата молба, а след като нарисува иконата, да я отнесе в Обрадовския манастир. Художникът отново не го послушал. На третата вечер светецът се явил в съня му със сериозно изражение и казал: „Ако и тази вечер не ме нарисуваш, ще умреш!“ Художникът скочил, изпълнен с ужас и затърсил дърво, на което да го нарисува. Тогава видял пред вратата си огромна дъбова талпа, висока над 2 метра. Хванал я, без да му направи впечатление големината и тежестта ѝ, и за една вечер нарисувал иконата, според съня си. Той не бил иконописец и ликът на светеца не приличал на изображенията на останалите светци, но това нямало значение. Той изпълнил заповедта на светеца. Наел каруцар, натоварили иконата и въпреки суровата зима, потеглили към манастира. По пътя каруцата затънала в снега, а в полето завили вълци. Селянинът обезумял от страх, изхвърлил в снега иконата, заедно с художника и бързо побягнал с олекналата вече каруца към София. Отчаян, художникът седнал в снега и заплакал. Вече виждал гибелта си. Тогава чул глас: „Стани и вдигни иконата!“ Огледал се, нямало никой наоколо. След малко отново чул гласа: „Стани и вдигни иконата!“ Станал и вдигнал огромната икона като перце. Тогава разбрал, че светецът е заедно с него и с бодри крачки закрачил през полето, воден от незнайна сила.
Когато пристигнал в манастира, всички го посрещнали изумени. Опитали да му помогнат, но той им казал: „Това е иконата на Св. Мина. Той ми се яви на сън и аз го нарисувах. Кажете ми къде да я поставя, никой не бива да я докосва!“ Когато я поставили в храма, той призовал хората да се опитат да я помръднат, но никой не успял. На него единствен била дадена силата и правото да носи огромната икона.
От този момент нататък, благодарение на тази икона започнали да се случват чудеса. Който ѝ се помолел от сърце, получавал изцерение или отговор на молитвата си. Появило се поверие, че ако залепиш голяма монета и тя не падне, светецът те харесва и ще изпълни молбата ти. Разчуло се и множество хора идвали да оставят монета, но светецът не приемал всички. Една от игуменките разказва, че в манастира са идвали много високопоставени хора с голяма власт, за да се молят. Те се опитвали да лепят монетата по всевъзможни начини – с дъвка, с тиксо, но тя въпреки всичко падала. Явно Свети Мина вижда кой е с добро сърце и кой има грехове, които не могат да бъдат опростени."

Ако бях цигуларка,
която виртуозно, свири по струните на душата ти,
щях да избера да ти изсвиря валса "de las flores" на Дога,
защото точно така според мен звучи на обречените
безнадеждно да се обичат, любовта.

Ако бях цигулка, а ти този,
който прокарва пръсти по струните на моята душа,
всяко чувство, което предизвикваш в мен,
щеше да можеш да прочетеш
в ирисите на сиво-синьо-зелените ми,
обожаващи да се оглеждат в твоите, очи.

Цигуларка или цигулка,
пламъчето, което би поддържало огъня жив помежду ни,
е не друго, а музиката в сърцата ни.
Нека я изтанцуваме, любов!
Автор и художник: Ирена Сиракова

Картина: "ПРОЗОРЕЦ И СТРУНИ КЪМ ДУШАТА"
Размер 50х70 см
акрилни бои

Петък беше, ден за жътва.
Момите се бяха сбрали и по пладне с песен полето бяха преполовили.
Тъкмо Серафима нова песен подхвана, със сестра си Калина да се задява и на Калина възлюбеният Иван, а дружките на Сарафима през смях и припяваха:
Каля си жътва жънеше
из тази равна Добруджа.
Като си жътва жънеше,
весела песен пейеше.
Иван из пътя вървеше
и си песента слушаше.
Той си на Каля думаше:
- Кальо льо, песнопойке ле!
Кальо льо, песнопойке ле,
Кальо льо, добруджанке ле!
Ти като жънеш и пееш,
мен защо не споменаваш?
- Иване, любе Иване, ази си жъна и пея.
На думи нищо не казвам,
ала в сърце тебе нося.
Калина се на сестра си не сърдеше. Тя, каква си е шегубийка знайеше. А и от сърце и мед капеше, щом за Иван чуеше. Как се веселяха момите обаче, башибозуците ги заградиха. С тях да се позабавляват крояха. Като бесни песове им се нахвърлика и песента им с писъци замениха. Дрехите им ожесточено късаха и по двама, трима на мома се изреждаха, докато оназ от срам и болка бого дух не предадеше. Само Серафима успя някак си да се измъкне. Удари един по главата с дръжката на косата, а друг направо посече и побегна през житото по-бърза от подплашена сърна. Златните коси на девойката и кехлибарената й одежда се сливаха с житото и за изверниците бе трудно да я проследят, но един от тях не се отказа и докато аверите му вършиха своите мизерства, той яхна коня си и тръгна след нея. Когато я настигна я прихвана под мишницата и в движение я издърпа на седлото,
Но тя се бе подготвила, в дясната си ръка държеше камъка, с който точеше косата, същата с която цял предиобед житото жънеше и когато почувства седлото под себе си, девойката замахна с все сила и удари изверга по главата. Кръвта му рукна от черепа, погледна я с ококорени очи и падна от коня. Тя успя да се задържи на седлото и възседнала коня му се отправи към селото си. А то бе опожарено, домът и също. Бедните и майка и татко с куршум в гърдите на двора я чакаха. Но Серафима нямаше време дълго да ги оплаква и през сълзи девишки, бързо се зае гроб да им изкопае. Погреба ги заедно, там на двора, сред пепел и останки от бащиният й дом. Две летви на кръст скова и го заби в сухата земя, а до него окървавения камък постави.
Междувременно ранения от нея турчин, чийто кон бе взела  се бе съвзел и на другите оповестил, че след нея тръгва и без нея няма да се върне и за да защити честта си, нейната ще отнеме и главата на неверницата на кол ще им поднесе. Той друг кон взе и към опожареното село тръгна подири й.
Нея не намери, но гроба намери и се досети, че към града ще е побягнала пустата гяурка и то скоро - тоя гроб беше пресен и ще да я бе забавил. Препусна бясно по черния път и скоро я съзря в далечината. Косите и се вееха разпуснати и беше ослепително красива тая пущина, но той щеше да я погуби, задето така го бе унижила пред неговите хора.
Девойката можеше да язди, но не бе толкова опитна и изкусна на седлото като него, затова той бе по-бърз и скоро щеше да я настигне. Когато я наближи на 100-тина метра тя чу копитата, обърна се и го видя – окървавен, с изкривено от яд лице – истински демон. Знаеше, че скоро ще я догони, но вече влизаше в града и бързо й хрумна точно къде да се скрие от него.
В зандана. При чичо й.
Той го управляваше и беше в самото начало на града, от този му край.
Деляха я метри само. Дръпна рязко юздите на коня и той се изправи на задни крака, а тя падна от гърба му на калдъръма. От нозете и ръцете й кръв рукна, но тя сякаш незабеляза, скочи пъргаво и се втурна през портата викайки с все глас, докато турчина недоумяващо гледаше разиграващата се сцена и намаляваше хода на коня си, насочвайки го към портата на затвора.
Пазача скочи на крака, щом Серафима през портата нахлу.
Той на Хаджи Кольо, племенницата веднага разпозна.
А тя му задума:
- „Пусни ме братко, пусни. Турчин ме гони. Бързо ме в килията при заловените тая неделя хайдути заключи и честта ми спаси.“
Той на обезумялата продума:
- „Не ти е тук работата, девойко мари хубава, сред престъпници, убийци. Върви си. Другаде се скрий.“
Но тя нямаше време да го слуша и докато му смело думаше:
- „Тез престъпници, убийци, мойте братя са по кръв и чест. Те живота си ще дадат, но мене на турчина няма да дадат.“ - ключовете за килията грабна, а той с пушка в ръка срещу през прага влизащия турчин застана. Тя за миг килията сръчно отключи и след себе си заключи, а там я чакаха все юнаци, в кървави дрехи, до един ранени, но с огън в очите, готови за таз българска девойка ей сега, на мига да умрат.
Турчина бързо ситуацията схвана, но обезумял от тази дързост, стиснал ръцете си в юмруци на пазача се разкрещя:
- Махни се от пътя ми гяурино, тая гювендия един от моите посече и мен едва не уби. Тя за дързостта ще си плати.
- Опомни се Ефенди, тез момци вътре няма без бой да ти я дадат.
- Ще ги изпозастрелям като псета, а другите ще посека, и главата на тази дивачка вътре, на кол ще отнеса.
- Не ще ти стигнат куршумите Ефенди. Те са 20 , а ти си сам. Макар и ранени, жаждата им за мъст вътре в тях кипи. Ще убиеш, колко? 10-12, а другитете жив ще те разкъсат. – да го вразуми се опитваше пазача.
Турчина стисна зъби ядно и видя, че с гяурина не ще се разбере. Прав беше, а можеше, ако опита нещо и той самия в гръб да го застреля. На гяури вяра нямаше.
И реши, сега така нещата да остави, пък по-късно с другарите си да се върне и до крак да ги избият. Гяурката нека гледа, после пръв той щеше да я обезчисти, а след него който сфари и като пукне пущината, главата и на кол щеше да окичи и в центъра на площадо, да постави, птиците да я кълват, за предупреждение на всички останали непочитащи ги гяури.
Обърна се и си тръгна пре кисел.
Като се отдалечи, пазача бързо портата заключи и отиде чичото на Серафима да извика и да му разкаже. Той щеше да знае какво да прави – и с момичето, и с турчина, който сигурно щеше да се върне с ортаците си.
Чичо й на глава с нея, не излезе и покрусен от застигналата участ семейството на брат му, със Серафима заедно план за бягството й, измисли.
След няма и половин час, окованите юнаци и момата с тях, той с двама пазачи към Търново прати, в друг затвор уж да ги премести и на Серафима  - дъщерята на брат му, ключаря – в косите желязна фиба забоде. Тя знаеше какво с нея да прави. От малка я бе запомнил, че само пакости кроеше и синът му и дъщеря му – своите братовчеди – по стаите с тази фиба заключаше, а после бягаше и се криеше.
Серафима на тръгване, прегърна чичо си и със сълзи в очите сбогом му рече. Знаеше, че като й помага, нищо добро го  не чака.
Няма и час откакто потеглиха и цял отряд с башибозуци пред портите на зандана се изсипа. Той ги посрещна с гордо вдигната глава, готов на орисията си да се предаде.
-  Гяурино, къде са момата и онези катили от килията? – обезумял от яд преследващия Сарафима, турчин крещеше
.- По заповед на Сали паша към Търново ги пратих, Ефенди.
- Как тъй бе, ей серсемин..? Кога получи тая заповед от пашата?
- Вчера по залез, Ефенди и за днес бе уговорено преместването им.
- Лъжеш ме псе и  ще си платиш за това. Ще ги настигнем, едва ли са далеч, и главите им на колове ще забучим, заедно с твоите хора и тук на площадо в центъра ще ги разположим, та всички да видите и да ви е за урок.
- Прави, каквото решиш, Ефенди, но пашата лично настояваше да ги разпита. Ще го разсърдиш, а и се стъмнява вече. Опасно е в тъмното по тези пътища дори за отряд като твоя. Изчакай до сутринта и тогава ги настигни, щом си рекъл. Съпроводи ги до Търново, нека пашата ги разпита, па тогава веми им главите щом така ти се свиди.
- Млъкни бе! Акъл ти на мене не ми давай. Ни от тъмно ме е страх, ни от гяури, ни от онва мекере пашата…
Извади пищова си и простреля Хаджи Кольо в гърдите.
Качиха се на конете освирипелите за мъст турци и тръгнаха, още българска кръв да проливат.
Но ги чакаше изненада.
Серафима бе измолила пазачите да поспрат и да починат, че раните я болят и докато вода на затворниците раздаваше, на всеки от тях с фибата, която чичо й в косите бе забол, отключи оковите. И когато стигна до единият от пазачите, манерката с вода да му върне, измъкна сръчно пистолета от препасания му колан и го насочи безстрашно в гърдите му. Другия го нападна един от момците и бързо го обезуражи.
Серафима на пазачите рече:
- След малко тук ще пристигне цял отряд от башибозуци – същите тези, които селото ми опожариха и хората в него до крак избиха, а нас девойките на полето нападнаха и до една, та даже и милата ми сестрица, изнасилиха и убиха. Само аз избягах. Ако ви вържем и останете на пътя и вас ще изтребят, затова ще ви пуснем. Бягайте! Спасявайте се братя. В града не се връщайте. Чичо ми , вашия началник, едва ли са го оставили жив. И вази ще подгонят.
После се обърна към момците с революционерски сърца и им рече:
- С вази ида, момци. В балкана ме водете. Една от вас ще стана. Никого си нямам вече, ни майчица, ни татко, ни сестрица… В затвора не искам да изгния, ни наложница на някой турчин измикярин да стана. Пушка ще нарамя. Поробителите ще избивам.
И потегли Серафима с 20 момци към Балкана. Научиха я и с пушка, и с меч, и със сабя да борави, а турците се разтреперваха, като чуят името й.
Голям враг си бяха създали, ей.
Серафима войвода я зовяха и първото черешово топче в Сливенския балкан под нейно ръководство гръмна.
По-безмилостна от всички други войводи бе.
И до последния си дъх, за да освободи България от турците се би.

Автор: Ирена Сиракова

П.П.
Вдъхновението за тази приказка от едни отминали, размирни времена е един мой сън.