Отново минавам през парка,
в който вкусих от обсебващите ти целувки
за първи път.
От тогава се държа като наркозависима,
изпаднала в тежка абстиненция.
Не мога да съм наблизо
и да не мина през него пак и пак…
Спирам да си похапна сладолед,
не далече от онази съдбовна пейка,
на която разголих  пред теб
не само тялото си,
но и душата си.
На нея си отдъхва старец
от живота уморен.
Дали е седнал, за да си припомни и той
непреживяна любима,
недогалена,
ненацелувана..,
която е превърнал в полусвоя
там някъде след полунощ,
през дъждовния ноември,
когато във вените му е бошувала кръвта
на млад, обладан от желание полу-бог?
Колко ли любов погубена,
колко ли ненаситна страст,
колко ли ампотирана нежност
е тази пейка видяла?
Преглъщам със свито сърце
последните разтопени капки сладолед,
а вкуса му, ми напомня твоя.
Потръпвам!
Обзема ме онзи специфичен глад –
глад за любовта ти,
глад за нежността ти,
глад за споделеност,
глад неутолен –
глад за теб и мен.
Но и тази вечер ще си легна гладна.


Автор: Ирена Сиракова
Художник: Леонид Афремов
Стих от книгата: "Повтарях си, че си грях" - очаквайте скоро

Листата пожълтяват, падат…
и припомнят ми, че всичко преходно на този свят е.
Усмивка, спомен…, мъничко тъга..
и в листопада заживява свой живот една сълза.
Красива, цветна… като водопад в нюанси златни,
в килим от нежност и в пътека топлота,
пред мен разкрива се свенливо
в пълната си прелест, есента.
Онемявам…
Възхищавам се без глас.
Усмивка лека в ъгълчетата на устните ми изгрява.
Притихнало я слушам да ми разказва
истории за щастливо влюбени, но и за раздяли тъжни,
докато тихичко листата падащи звънтят
и огласят нежно песента на песнопойни птици,
решили на юг да не отлетят.
Леко замечтана и безмълвна…
мога да я слушам с часове
и да лекувам с разказите й, неволите на своето сърце.
А тя разкава ли, разказва…,
за който има сетивата да я слуша.
И всеки нейн разказ, обагрен е в надежда,
защото след листопада, ще последва зимна дрямка,
а след нея ще настане време за нов живот.
Тя е просто парченце от пъзела на кръговрата
и ни показва пътя в края –
там където проблясва светлината.

Автор и модел: Ирена Сиракова
Фотограф: Славчо Сираков

На 11 ноември, денят, в който честваме Св. Мина  ми се прииска много силно, да го нарисувам. Така седнах пред канваса с четка и боички и нарисувах своята първа икона, която да бъде пазител на семейството ми. Силно вярвам, че за всичко си има причина.
.
Свети Мина - покровител на семейството.
Смята се за патрон и покровител на всички народни лечители, знахари.... поели на дълъг път. Св. Мина закриля и жените, затова на този ден те се молят пред иконата на светеца за здраве на децата си, за радост и благополучие на дома.
А ето една легенда за първата негова чудотворна икона:
"Имало един белогвардеец, който изкарвал прехраната си с рисуване на табели и надписи. Една вечер Свети Мина му се явил на сън и му казал: „Аз съм Свети Мина, нарисувай ме и животът ти ще се промени към добро!“ Художникът не взел на сериозно молбата на светеца и не предприел никакви действия. На следващата вечер Свети Мина му се явил отново със същата молба, а след като нарисува иконата, да я отнесе в Обрадовския манастир. Художникът отново не го послушал. На третата вечер светецът се явил в съня му със сериозно изражение и казал: „Ако и тази вечер не ме нарисуваш, ще умреш!“ Художникът скочил, изпълнен с ужас и затърсил дърво, на което да го нарисува. Тогава видял пред вратата си огромна дъбова талпа, висока над 2 метра. Хванал я, без да му направи впечатление големината и тежестта ѝ, и за една вечер нарисувал иконата, според съня си. Той не бил иконописец и ликът на светеца не приличал на изображенията на останалите светци, но това нямало значение. Той изпълнил заповедта на светеца. Наел каруцар, натоварили иконата и въпреки суровата зима, потеглили към манастира. По пътя каруцата затънала в снега, а в полето завили вълци. Селянинът обезумял от страх, изхвърлил в снега иконата, заедно с художника и бързо побягнал с олекналата вече каруца към София. Отчаян, художникът седнал в снега и заплакал. Вече виждал гибелта си. Тогава чул глас: „Стани и вдигни иконата!“ Огледал се, нямало никой наоколо. След малко отново чул гласа: „Стани и вдигни иконата!“ Станал и вдигнал огромната икона като перце. Тогава разбрал, че светецът е заедно с него и с бодри крачки закрачил през полето, воден от незнайна сила.
Когато пристигнал в манастира, всички го посрещнали изумени. Опитали да му помогнат, но той им казал: „Това е иконата на Св. Мина. Той ми се яви на сън и аз го нарисувах. Кажете ми къде да я поставя, никой не бива да я докосва!“ Когато я поставили в храма, той призовал хората да се опитат да я помръднат, но никой не успял. На него единствен била дадена силата и правото да носи огромната икона.
От този момент нататък, благодарение на тази икона започнали да се случват чудеса. Който ѝ се помолел от сърце, получавал изцерение или отговор на молитвата си. Появило се поверие, че ако залепиш голяма монета и тя не падне, светецът те харесва и ще изпълни молбата ти. Разчуло се и множество хора идвали да оставят монета, но светецът не приемал всички. Една от игуменките разказва, че в манастира са идвали много високопоставени хора с голяма власт, за да се молят. Те се опитвали да лепят монетата по всевъзможни начини – с дъвка, с тиксо, но тя въпреки всичко падала. Явно Свети Мина вижда кой е с добро сърце и кой има грехове, които не могат да бъдат опростени."

Ако бях цигуларка,
която виртуозно, свири по струните на душата ти,
щях да избера да ти изсвиря валса "de las flores" на Дога,
защото точно така според мен звучи на обречените
безнадеждно да се обичат, любовта.

Ако бях цигулка, а ти този,
който прокарва пръсти по струните на моята душа,
всяко чувство, което предизвикваш в мен,
щеше да можеш да прочетеш
в ирисите на сиво-синьо-зелените ми,
обожаващи да се оглеждат в твоите, очи.

Цигуларка или цигулка,
пламъчето, което би поддържало огъня жив помежду ни,
е не друго, а музиката в сърцата ни.
Нека я изтанцуваме, любов!
Автор и художник: Ирена Сиракова

Картина: "ПРОЗОРЕЦ И СТРУНИ КЪМ ДУШАТА"
Размер 50х70 см
акрилни бои

Петък беше, ден за жътва.
Момите се бяха сбрали и по пладне с песен полето бяха преполовили.
Тъкмо Серафима нова песен подхвана, със сестра си Калина да се задява и на Калина възлюбеният Иван, а дружките на Сарафима през смях и припяваха:
Каля си жътва жънеше
из тази равна Добруджа.
Като си жътва жънеше,
весела песен пейеше.
Иван из пътя вървеше
и си песента слушаше.
Той си на Каля думаше:
- Кальо льо, песнопойке ле!
Кальо льо, песнопойке ле,
Кальо льо, добруджанке ле!
Ти като жънеш и пееш,
мен защо не споменаваш?
- Иване, любе Иване, ази си жъна и пея.
На думи нищо не казвам,
ала в сърце тебе нося.
Калина се на сестра си не сърдеше. Тя, каква си е шегубийка знайеше. А и от сърце и мед капеше, щом за Иван чуеше. Как се веселяха момите обаче, башибозуците ги заградиха. С тях да се позабавляват крояха. Като бесни песове им се нахвърлика и песента им с писъци замениха. Дрехите им ожесточено късаха и по двама, трима на мома се изреждаха, докато оназ от срам и болка бого дух не предадеше. Само Серафима успя някак си да се измъкне. Удари един по главата с дръжката на косата, а друг направо посече и побегна през житото по-бърза от подплашена сърна. Златните коси на девойката и кехлибарената й одежда се сливаха с житото и за изверниците бе трудно да я проследят, но един от тях не се отказа и докато аверите му вършиха своите мизерства, той яхна коня си и тръгна след нея. Когато я настигна я прихвана под мишницата и в движение я издърпа на седлото,
Но тя се бе подготвила, в дясната си ръка държеше камъка, с който точеше косата, същата с която цял предиобед житото жънеше и когато почувства седлото под себе си, девойката замахна с все сила и удари изверга по главата. Кръвта му рукна от черепа, погледна я с ококорени очи и падна от коня. Тя успя да се задържи на седлото и възседнала коня му се отправи към селото си. А то бе опожарено, домът и също. Бедните и майка и татко с куршум в гърдите на двора я чакаха. Но Серафима нямаше време дълго да ги оплаква и през сълзи девишки, бързо се зае гроб да им изкопае. Погреба ги заедно, там на двора, сред пепел и останки от бащиният й дом. Две летви на кръст скова и го заби в сухата земя, а до него окървавения камък постави.
Междувременно ранения от нея турчин, чийто кон бе взела  се бе съвзел и на другите оповестил, че след нея тръгва и без нея няма да се върне и за да защити честта си, нейната ще отнеме и главата на неверницата на кол ще им поднесе. Той друг кон взе и към опожареното село тръгна подири й.
Нея не намери, но гроба намери и се досети, че към града ще е побягнала пустата гяурка и то скоро - тоя гроб беше пресен и ще да я бе забавил. Препусна бясно по черния път и скоро я съзря в далечината. Косите и се вееха разпуснати и беше ослепително красива тая пущина, но той щеше да я погуби, задето така го бе унижила пред неговите хора.
Девойката можеше да язди, но не бе толкова опитна и изкусна на седлото като него, затова той бе по-бърз и скоро щеше да я настигне. Когато я наближи на 100-тина метра тя чу копитата, обърна се и го видя – окървавен, с изкривено от яд лице – истински демон. Знаеше, че скоро ще я догони, но вече влизаше в града и бързо й хрумна точно къде да се скрие от него.
В зандана. При чичо й.
Той го управляваше и беше в самото начало на града, от този му край.
Деляха я метри само. Дръпна рязко юздите на коня и той се изправи на задни крака, а тя падна от гърба му на калдъръма. От нозете и ръцете й кръв рукна, но тя сякаш незабеляза, скочи пъргаво и се втурна през портата викайки с все глас, докато турчина недоумяващо гледаше разиграващата се сцена и намаляваше хода на коня си, насочвайки го към портата на затвора.
Пазача скочи на крака, щом Серафима през портата нахлу.
Той на Хаджи Кольо, племенницата веднага разпозна.
А тя му задума:
- „Пусни ме братко, пусни. Турчин ме гони. Бързо ме в килията при заловените тая неделя хайдути заключи и честта ми спаси.“
Той на обезумялата продума:
- „Не ти е тук работата, девойко мари хубава, сред престъпници, убийци. Върви си. Другаде се скрий.“
Но тя нямаше време да го слуша и докато му смело думаше:
- „Тез престъпници, убийци, мойте братя са по кръв и чест. Те живота си ще дадат, но мене на турчина няма да дадат.“ - ключовете за килията грабна, а той с пушка в ръка срещу през прага влизащия турчин застана. Тя за миг килията сръчно отключи и след себе си заключи, а там я чакаха все юнаци, в кървави дрехи, до един ранени, но с огън в очите, готови за таз българска девойка ей сега, на мига да умрат.
Турчина бързо ситуацията схвана, но обезумял от тази дързост, стиснал ръцете си в юмруци на пазача се разкрещя:
- Махни се от пътя ми гяурино, тая гювендия един от моите посече и мен едва не уби. Тя за дързостта ще си плати.
- Опомни се Ефенди, тез момци вътре няма без бой да ти я дадат.
- Ще ги изпозастрелям като псета, а другите ще посека, и главата на тази дивачка вътре, на кол ще отнеса.
- Не ще ти стигнат куршумите Ефенди. Те са 20 , а ти си сам. Макар и ранени, жаждата им за мъст вътре в тях кипи. Ще убиеш, колко? 10-12, а другитете жив ще те разкъсат. – да го вразуми се опитваше пазача.
Турчина стисна зъби ядно и видя, че с гяурина не ще се разбере. Прав беше, а можеше, ако опита нещо и той самия в гръб да го застреля. На гяури вяра нямаше.
И реши, сега така нещата да остави, пък по-късно с другарите си да се върне и до крак да ги избият. Гяурката нека гледа, после пръв той щеше да я обезчисти, а след него който сфари и като пукне пущината, главата и на кол щеше да окичи и в центъра на площадо, да постави, птиците да я кълват, за предупреждение на всички останали непочитащи ги гяури.
Обърна се и си тръгна пре кисел.
Като се отдалечи, пазача бързо портата заключи и отиде чичото на Серафима да извика и да му разкаже. Той щеше да знае какво да прави – и с момичето, и с турчина, който сигурно щеше да се върне с ортаците си.
Чичо й на глава с нея, не излезе и покрусен от застигналата участ семейството на брат му, със Серафима заедно план за бягството й, измисли.
След няма и половин час, окованите юнаци и момата с тях, той с двама пазачи към Търново прати, в друг затвор уж да ги премести и на Серафима  - дъщерята на брат му, ключаря – в косите желязна фиба забоде. Тя знаеше какво с нея да прави. От малка я бе запомнил, че само пакости кроеше и синът му и дъщеря му – своите братовчеди – по стаите с тази фиба заключаше, а после бягаше и се криеше.
Серафима на тръгване, прегърна чичо си и със сълзи в очите сбогом му рече. Знаеше, че като й помага, нищо добро го  не чака.
Няма и час откакто потеглиха и цял отряд с башибозуци пред портите на зандана се изсипа. Той ги посрещна с гордо вдигната глава, готов на орисията си да се предаде.
-  Гяурино, къде са момата и онези катили от килията? – обезумял от яд преследващия Сарафима, турчин крещеше
.- По заповед на Сали паша към Търново ги пратих, Ефенди.
- Как тъй бе, ей серсемин..? Кога получи тая заповед от пашата?
- Вчера по залез, Ефенди и за днес бе уговорено преместването им.
- Лъжеш ме псе и  ще си платиш за това. Ще ги настигнем, едва ли са далеч, и главите им на колове ще забучим, заедно с твоите хора и тук на площадо в центъра ще ги разположим, та всички да видите и да ви е за урок.
- Прави, каквото решиш, Ефенди, но пашата лично настояваше да ги разпита. Ще го разсърдиш, а и се стъмнява вече. Опасно е в тъмното по тези пътища дори за отряд като твоя. Изчакай до сутринта и тогава ги настигни, щом си рекъл. Съпроводи ги до Търново, нека пашата ги разпита, па тогава веми им главите щом така ти се свиди.
- Млъкни бе! Акъл ти на мене не ми давай. Ни от тъмно ме е страх, ни от гяури, ни от онва мекере пашата…
Извади пищова си и простреля Хаджи Кольо в гърдите.
Качиха се на конете освирипелите за мъст турци и тръгнаха, още българска кръв да проливат.
Но ги чакаше изненада.
Серафима бе измолила пазачите да поспрат и да починат, че раните я болят и докато вода на затворниците раздаваше, на всеки от тях с фибата, която чичо й в косите бе забол, отключи оковите. И когато стигна до единият от пазачите, манерката с вода да му върне, измъкна сръчно пистолета от препасания му колан и го насочи безстрашно в гърдите му. Другия го нападна един от момците и бързо го обезуражи.
Серафима на пазачите рече:
- След малко тук ще пристигне цял отряд от башибозуци – същите тези, които селото ми опожариха и хората в него до крак избиха, а нас девойките на полето нападнаха и до една, та даже и милата ми сестрица, изнасилиха и убиха. Само аз избягах. Ако ви вържем и останете на пътя и вас ще изтребят, затова ще ви пуснем. Бягайте! Спасявайте се братя. В града не се връщайте. Чичо ми , вашия началник, едва ли са го оставили жив. И вази ще подгонят.
После се обърна към момците с революционерски сърца и им рече:
- С вази ида, момци. В балкана ме водете. Една от вас ще стана. Никого си нямам вече, ни майчица, ни татко, ни сестрица… В затвора не искам да изгния, ни наложница на някой турчин измикярин да стана. Пушка ще нарамя. Поробителите ще избивам.
И потегли Серафима с 20 момци към Балкана. Научиха я и с пушка, и с меч, и със сабя да борави, а турците се разтреперваха, като чуят името й.
Голям враг си бяха създали, ей.
Серафима войвода я зовяха и първото черешово топче в Сливенския балкан под нейно ръководство гръмна.
По-безмилостна от всички други войводи бе.
И до последния си дъх, за да освободи България от турците се би.

Автор: Ирена Сиракова

П.П.
Вдъхновението за тази приказка от едни отминали, размирни времена е един мой сън.

В моменти като този –
тогава, когато се задушавам
от страданието,
пропило мислите ми –
имам пулсираща нужда от теб
и жадувам топлината ти.
Но не просто онази топлина,
която излъчва тялото ти,
а тази, която струи от душата ти.
Иска ми се да ме прегърнеш
и да плача, да плача, да плача…
докато сълзи не ми останат –
търсеща уют в близостта ти,
черпейки сили от обичта ти,
намирайки успокоение в присъствието ти.
Но ти си толкова илюзорен,
недостижим и далечен
и моята глава никога няма
да склони на твоето рамо.
Блузата ти ще си остане суха,
недокосната от сълзите в очите ми,
ръката ти няма да изтрие болката,
погалвайки косите ми,
не ще изречеш в ухото ми
нито една успокоителна дума,
с която да излекуваш мъката ми.
Защото аз съм тази,
за която си заключил сърцето си,
тази, към която чувствата
са строго забранени,
и то с неоспоримо добра причина.
За това не бих могла да те виня.
Прощавам ти – на теб!
Но на себе си как бих могла
нуждата от теб да си простя?

Щастливите жени, нямат нужда от сутрешно кафе за добро настроение.
Те първи ще ти се усмихнат
и дори ще ги чуеш да си тананикат в асансьора.
Щастливите жени са аристократично спокойни,
нежно замечтани, малко разсеяни
и много чаровни с искриците щастие, насищащи цвета на ирисите им.
Щастливите жени закусват с доброта.
Обядват с препечена филийка безгрижие и супа от жизнерадост,
а за десерт си сервират удоволствието от красивите нещица в живота.
За вечеря предпочитат да вкусят от усмивките на любимите си същества.
А след вечеря танцуват като горски феи.
И заспиват със споделено желание,
чиято жажда утоляват понякога два три пъти за една нощ.
Палави са.
И ненаситни за удоволствие.
Ендорфина е виновен.
Щастливите жени.... тайната им ли?
Те нямат такава.
Те просто, да са щастливи, най-умеят.

Автор: Ирена Сиракова
Фотограф: Славчо Сираков

По-добре ли си без мен сега,
когато се научих да мълча?
Наслаждаваш ли се на тишината,
която заплашва целият ти свят да проглуши?
Да чезна…
добре ли е така?
Замълчи!
Не търся отговори.
Аз знам.
Търсиш думите ми в чуждите усти.
Хайде спи,
ако в съня по-малко ще боли,
че ме няма,
че е тихо
и ми се мълчи…

Автор: Ирена Сиракова

Имаше толкова много нежност помежду ни тази нощ.
Събуждам се и усещам още вкуса й по-устните си,
гъделичка стомаха ми
кзпълва с трепети онова местенце,
което копнее да усети още тонове от нея…
Всичко бе любов помежду ни –
всяка милувка,
всяко докосване,
всяка целувка,
всеки стон на удоволствие…
Докато описвам треперя от желание за още…
Как да се откажа от това?
Как да го заменя за просто „страст“?
Не мога. Не притежавам такава сила…
А и съм толкова огладняла за вкуса на тази наша любов…
Страстта в нея е само ароматна подправка.
Нищо повече или по-малко…
Не искай да е иначе.
Подправка – с приятен полъх и екзотично ухание,
която обаче сама, без другите съставки, е неспособна да нахрани душите ни.
Камо ли да задоволи глада им. По-скоро го възбужда.
Само гарнирана с нежност, отдаденост, споделеност…
и всичко друго, което сме способни да си дадем, отваряйки сърцата си,
започва да придобива специална стойност,
започва да придобива смисъл,
превръща се в онази - „специалната подправка",
която има една единствена цел –
да усили насладата от усещането да правя любов с теб.
Но съпоставиш ли ги едно срещу друго,
страстта, за която ти копнееш,
никога не би ми донесла това удовлетворение,
екстаз на сетивата, усещане за пълнота, принадлежност, разтапяне…
в своята й самостоятелност.
При мен тя е просто следствие на всичката тази бълбукаща във вените ми любов,
която заплашва да прилее, когато те докосвам…
Двете са едно цяло. Допълват се.
Извират от мен в споделеност, в отдаденост…
Мога да ги редувам, мога да ги смесвам…,
Наслаждавам им се нетрезво,
понякога безпомощно,
друг път осъзнато,
целенасочено…
Точно като тази нощ, която отмина.
Колко жалко, че ти никога няма да имаш сомен от нея.
Изживяното в нея беляза само мен.
Мое си беше.
Безкрайно интимно.
Не си го давам всичкото това вълшебство…
Как да го опиша, за да го сподела с теб?
Да се изживее трябва.
Няма как иначе.
Но ще опитам…
Когато докоснах гърба ти,
за да погаля мястото, което бе мокро от виното,
което бяха изляли върху теб, когато ме обгърна в обятията си,
за да предпазиш мен, ти се изви като дъга, под интензивната чувственост
на допира ми. Тръпки пробягаха по гръбнака ти. Удоволствието ти го усетих с цялото си същество.
За няколко стотни вече бях по-мокра от тениската под пръстите ми. Заля ме топлина…
Под пръстите си усещах твоята. Ти гореше.
Вцепених се от емоции…
Не можех да говоря, да помръдна...
Имах нужда да осъзная тази чувственост.
Гледах втрещено гърба ти и недуомявах.
А тази сигурност и топлота, които изпитах преди това в прегръдката ти,
докато виното се изливаше по твоя гръб, застанал на пътя му, вместо върху мен и моята плетена рокля...
Ти ме притискаше силно и без думи ми прошепваше: "Тук съм. Каквото и да става, тук съм и ще те пазя."
И миг преди да ме пуснеш и да ме отдалечиш на няколко сантиметра от себе си, за да ми дадеш обяснение, защо така ненадейно се бях озовала в обятията ти, ти ме целуна по косата, с което ми каза всичко...
Думите бяха толкова излишни след този жест... Не исках обяснения. Просто се отпуснах и се сгуших още по-силно.
Ако не бяхме заобиколени от хора, нямаше да се насилиш да ме отделиш от себе си, нали?
Знам.
Почувствах го.
А това чувство за безкрайна благодарност и осъзната любов, което изпитах, докато по-късно се надигах на пръсти, за да обвия ръце около шията ти, да те погаля с пръсти по тила и прилепвайки тялото си до твоето, усещайки всеки  напрегнат твой мускул, ти прошепвах „благодаря“...
Боже, каква наслада, да усещам всеки сантиметър от теб!
Наслада и благодарност, страст и любов… преплитаха се…
Как да им се наситя? Как да ти се наситя?
А по-късно същата нощ, когато извика името ми в тъмното, докато притичвах към входната врата на блока…
Само гласа ти, мисълта за присъствието ти.., накараха цялото ми тяло да се разтресе от конвулсии, за всичко,
което предвкусва, че ще се случи…
А какво да кажа за тези пет минути по-късно, когато ме прегърна през кръста и усетих как долепваш гърдите си, корема си… към гърба и кръста ми, а дупето ми се намести в извивките по-надолу по тялото ти всякаш е удома си. Тялото ти реагира бурно. Моето се парализира от удоволствие. Изстенах от причиненото ми удоволствие несъзнато, без да искам… докато напрягах мозъка си да осъзнае какво ми говориш.
И се чудих: ти как изобщо успяваш да събереш мислите си и да кажеш правилните думи?
Когато се обърнах и те зацелувах: отново нежност и страст се сливаха в усещането за любов.
А после… на прага на спалнята ми, когато понечих да разсъблеча подгизналите ти от вино дрехи,
а ти ме притисна към вратата...
Ами след това..?
О да - тя,страстта - е закодирана във всяко нервче и избухва дори без допир помежду ни,
но аз пак ще се върна на нежността, защото аз нея така силно усещах, че за друго не бях способна да мисля…
Да правя любов с теб, бе истински разтърсващото ме. Това, което ме превръща в огнена топка от чувства…, ненаситна за още чувственост…, ненаситна за още близост, за още сливания, за усещания за цялост и съвършенство, за….теб…. за нас…
И въпреки, че тази бе поредната илюзорна нощ на фантазии, усещането след нея…
сладостта в слабините,
тръпките по тялото ми,
нежността, която ме обгръща…
те са истински. Тук са… с мен.
Затова и пиша.
Тях да ти споделя.
Лудост ли..? Любов ли..?
Или и двете...
Обичам те!
Всичко друго е следствие.
Но преди всичко  (не съм забравила), е пълно на несподеленост и илюзии,
които се забиват като пирони в плътта ми.
И кървя,
и боли...,
но те обичам.
Не ме е страх да го призная!
Не ме е срам да разглоя душата си!
Прекалено истинско е, за да бъде премълчано.

Автор: Ирена Сиракова

Спиш ли?
Спи…
Аз ще ти разказвам,
за да се превърне разказа ми в чувствен сън, който да докосне всичките ти сетива…
 
Той: в бяла риза, черен панталон…
Тя: в червена рокля, издаваща страстта на чувствена жена…
Танцуват тези двама, всякаш пред погледа на никой друг, освен на потъмнялото небе със звезди.
 
В танца, тя му се отдава,
а той приема всяка нейна ласка
с благодарност и почувствана любов.
 
Тя: прегръща го със смес от страст и нежност,
пръсти впива в раменето му,
с длан го милва по косите му,
„Твоя съм.“ - крещи цялото и същество.
 
Той: прегръща я всякаш оцелял сред буря,
намерил своя пристан тих,
подпира своята глава на дясното й рамо,
целува с отдаденост онова пулсиращо местенце върху нежната й, лебедова шия.
Безмълвието му непретенциозно и шепти „Компнея да ми бъдеш всичко, ти!“
 
Тя: от чувства ще изригне
в ритъма на танца драматичен,
бездиханна пред силата на признанието му съдбоносно.
Очи притваря, поема въздух тежко…
А сърцето й ще се пръсне от копнеж
да го обича, както Орфей обичал свойта Евредика.
 
Той: танцува с нея танц, наподобяващ ритуал, при който сливат се две тела с една душа…
Подклажда огъня й и строи в сърцето си къщичка с камина – за двама, трима…,
а може някой ден броят им да достигне четерима.
 
Танцът е танго.
Тя и той... аз и ти.
За теб е сън.
А аз се моля за сбъднатост, на гледащите,
онемели и притихнали от цялата ни чувственост, звезди.

Автор и художник:
Ирена Сиракова

Тази част от годината е, когато...
той е в България, а аз във Великобритания.
Той ми звъни всеки ден с нетърпение да ме чуе.
Отдавам го на скуката, разбира се.
Свърши морето, свърши престоя на село в игра с братовчедите (тогава за мен се несещаше), а в Пловдив е твърде горещо и твърде отчуждено за него.
Аз от своя страна не съм от тези майки, които изпитват нужда да се чуват с децата си ежедневно и да гугукат:
"Ох на мама сладинкия, какво правиш ти бе мама там, без мен?!"
Не. Не съм.
Никога не съм била. И няма да бъда.
Искам да е самостоятелен. Свободен. Волен. Да разпери и лети със своите собствени криле.
Държа и на собствената си свобода.
Като порасне и един път в месеца да се чуваме, за да знам, че е добре, ще ми е достатъчно.
Важно е уважението да го има.
И онази вътрешна, невидима нишка свързваща сърцата ни да я усещаме.
Важна е топлотата и желанието да се подкрепяме.
Увереността, че някой там на света те обича безрезервно и винаги ще е насреща при нужда. - в добро и зло.
Все по-ясно осъзнавам, колко е трудно да отгледаш дете със силен характен, уверено, самостоятелно... и същевременно да го отглеждаш с любов. Баланс да има.
Окуражавам го за самостоятелност.
Напътствам го към самостоятелност.
Прегръщам го силно, но не му отдавам времето си току-така.
Уча го как да разперва крилe, пък дано полети...
А после и да се научи на краката си да се приземява.
Че такива мъже са му нужни на тоя свят - с характер, със сила, с достойнства, с чест... Дом и семейство да могат да съградят. Деца да могат да отгледат и възпитат. Добро в сърцето си да носят и да го отстояват. Ценности да съграждат. Пример да дават. И всичко това с лекота в сърцето... без да им тежи. Ей така, с усмивка на лицето, с пламък горящ в очите...
Тез са кът на тази Планета.
А другите в излишък...
Лесно няма да е... Ще продължавам да се питам, къде е баланса. Пък докато се питам, дано го нацеля.
Ум да имам, сила да имам...
В достоен мъж да го превърна това с усмивка, грееща в очите, дете.
Че много тъжно е кога видиш птица, с прекършени криле.

Автор: Ирена Сиракова
Модел и главен герой: Александър Сираков
Фотограф: Daniella Petkoff Photography

Така рядко те гледам (или поне не осъзнато).
Толкова колкото и рядко правя с теб любов,
караща душата ми да стене от задоволство,
а не просто секс, удовлетворяващ нуждите ни.
Но точно тази рядкост прави тези погледи,
тези моменти на обич - специални, истински, наситени…
Не, че през другото време любовта липсва.
Там е. Но е тиха, непретенциозна, ненатрапчива…
Не искри ярко в очите ми (но е там),
няма да я усетиш в интунацията на гласа ми (но е там).
Витае си във въздуха. Или пък замечтано рисува бъдещето с теб в сърцето ми.
И как иначе?
Любовта обича споделеност, отдаденост, съзнато вричане…
А между нас, те са в изобилие.


Автор: Ирена Сиракова
Фотограф: Даниела Петкова

Фотограф: Александър Сираков

Живеела едно време в древния Тутхон омайно красивата Елица.
Елица греела като целуната от слънцето с разпуснати до нозете руси коси и синьо-зелени като морето очи,
кожата и била с нежен загар, а усмивката й можела да успокои и морски звяр.
Тя заслепявала с хубост и ум всички моми в морския град, а те се пукали от завист и злобно я наричали „вещица“. Но Елица не била вещица, а веща да лекува. Тя имала хем дарба, хем познанията, които наследила от своята баба. Била знахарка и отдалече прииждали хора да ги лекува – знатни и бедни, жени и мъже, старци и деца,
местни и чужди…
За всеки лек, момичето намирало билка… Прочуло се името й чак до двора на българския владетел в Калиакра.
Един ден при нея дошла не коя да е, а дъщерята на владетеля –  прелестната Калина.
Калина била нежна и надарена с изящна хубост. С коси по черни от гарванови пера, кожа бяла като албанос,
с бузи и устни алени като озрели череши, очите и тъмни като нощта с проблясващи в тях звезди.
Но въпреки заслепяващата красота, видимо нещо мъчило знатната дъщеря.
Усмихвала се едва едва, натъжено… Гледала сякаш с празен поглед, на ум и сърце, които са в мислите си
някъде надалеко.
Елица веднага познала болката й. Някой юнак ще да е разбил сърцето на Калина на хиляди парченца,
а тя неспособна да ги залепи блуждаеше в мислите си там, където е той. Надалече, много наделече…
Когато Калина заговори на Елица, сълзи се търкулнаха от девичите очи, стекоха се по алените бузи,
навлажниха сочните устни, а после напоиха земята… Там където падаха, „страстниче“ никнеше.
Елица събра цветовете на билето и свари чай. Подслади го с ароматен липов мед и го подаде на Калина да отпие. Девойката отпи веднъж, дваж… пък се поуспокои. Сълзите секнаха и доразказа своята тъжна история.
Елица бе отгатнала вярно, сърдечна бе мъката на алената Калина. Крум бе виновен за мъката й.
На война заминал с войската на баща й, чужди земи да покорява. 3 г. не го бе виждала. Сърцето и се късаше.
На него го бе врекла. Обичаше го с цяла душа, но не знаеше, ни той нея обича ли, ни жив ще се върне ли?
Тъгата я мъчеше. Неизвестността също. Калина отваряше очи с мисъл за Крум по изгрев и ги затваряше пак
с мисъл за него преди да потъне в неспокоен сън. А като заспеше сънуваше неистово.
Сънуваше страшни, кървави сцени, в които живота му някой отнемаше.
Най я мъчеше друга девойка, по-чуждите земи да не залюби. При другата да остане и при нея да не се завърне.
А Крум бе Калина, само веднъж - в нощта преди да замине - целунал, но така, че за цял живот отпечатък в сърцето й да остави, а после й бе продумал, че да го обикне и да го чака не бива, че на война отива и жив да се върне,
не може й обещае.
Калина обаче ни очи, ни сърце за друг имаше. Него чакаше, него искаше, него любеше…
Елица изслуша разказа съсредооточено до край, след което на Калина заръча, кога тъгува по своя обичан Крум
и сълзи в очите и напират, чай от „страстниче“ да пие. Кога кошмари сънува, лоши мисли и страхове,
че друга жена обичният й ще залюби я мъчат, тогава да сяда на брега на морето по залез слънце,
камъче от скалата на която седи да отронва, да го хвърля във вълните й и на морето да продумва:
„Ех, моренце, морнцее…  на лошите ми мисли и страхове в дълбините си, намери им местенце.
В скала като тази, от която отроних камък, превърни ги, да могат русалките на нея да отмарят
и по една добра дума за сбъдната любов за мен и Крум да изговарят.“
После към розовеещето небе да поглежда със сърце изпълнено с надежда и залязващото слънце за късмет, здраве и сполука за себе си и своя любим да моли.
Тръгнала си Калина с лекота на душата след срещата с вещата знахарка Елица. Заръките й до една спазила.
И минало колко се минало, свиден войн от свитата на владетеля български, лично да предаде покана за сватбата
на Калина и Крум, бил при Елица изпратен. Любов от пръв поглед и тез двама млади поразила и сватба двойна
се спогодила - с две булки, коя от коя по-красива и двама момци - юнаци, в чийто гърди смелостта и любовта пиршество си сътворили. А след още време и две рожби се родили – едно момче и едно момиче.
Момчето с коси по-черни от на гарван, бузи алени и очи като нощното небе, а момичето – със златни коси,
от слънцето целунато и очи синьо-зелени като морето.
И за тези двамата имам приказка, но нея друг път ще ви разкажа.

Разказвач и фотограф: Ирена Сиракова

Ако бях книга, не бих искала да ме прочетеш на един дъх.
Бих искала след всяка прочетена страница, да ти се налага да спираш, за да усмислиш прочетенето.
Да се откриваш, да израстваш, да опознаваш сам себе си...
Да се връщаш да ме препрочиташ и да ме пренаписваш със собствен смисъл.
Ако бях дума, ми се иска да бях от тези благозвучните, лесни за изричане,
за които ти се налага обаче да си припомниш в речника смисъла им.
Ако бях...
Но не съм... нито книга, нито дума...
Жена съм. Просто жена.
Ще ти отнеме години да ме изучиш и накрая пак няма да си ме разбрал напълно.
Просто аз, не съм точна наука.
Не можеш да ме побереш между две корици. Не се и опитвай даже! Ще се скъсат по шевовете!
Не са ми достатъчни просто, разбираш ли?!
А пък и черни букви на бял лист..?! Ти сериозно ли?!
Цветна съм. Преливам от цветове всъщност.
Ярка като екзотична птица.
И също толкова свободомислеща и независима.
Да ме опитомиш ще е жалко.
За света ще е жалко. За теб също.
Когато ми се лети, остави ме да полетя. Ще се върнa при теб... но само ако преценя, че заслужаваш.
С мен ще можеш да си говориш на всякакви теми и по всяко време.
Ще те изненадам с разсъжденията си.
Дори да не си съгласен, винаги ми давай шанс да ти обясня защо мисля така.
Зад всяко твърдение стоят безброй причини и следствия. Кое от кое по-интересни.
Като мен самата.
Ще те обърквам. Ще те предизвиквам.
Понякога ще се съчинявам в истории, друг път ще се преразказвам,
а най ще те побърква, когато се пренаписвам.
Нищо, че не съм книга, буква по буква сърцето ти ще ме опознава.
Звучи ти сложно знам...
А пък всъщност съм толкова лесна за обичане, ако ти позволя обаче, точно ти, да ме обичаш.
Защото повярвай, трудно някому позволявам.
Не съм аз за всеки. Не съм. И нека така да си остане.

Автор: Ирена Сиракова
Фотограф: Александър Сираков

Порастваш…
Но мама вечно ще е мама,
макар отдавна да не е целия ти свят.
Ще бъде тя опора, на която винаги
ще можеш ти  да се опреш.
Ще помниш как ухаеха на цветя косите й,
и как светеха звезди в очите й
дори когато няма да е вече част от дните ти
на пораснал, помъдрял, прошарен мъж.
Ще пазиш спомени най-скъпи
за милувки, нежност, обич и закрила
и ще отправяш молитви към небето,
които ще завършваш със:
„Благодаря ти майко моя, мила,
че отгледа ме с любов и сила
и позволи ми да се превърна от дете във пълноценен мъж!“
А тя с усмивка ангелска
ще те поглежда от небето
и ще благославя дните дето
позволил си й да бъде учител свиден тя за теб,
полагайки основи на твоя светъл мироглед.

Автор: Ирена Сиракова
Модели: Ирена и Александър Сиракови
Фотограф: Daniella Petkoff Photography

Когато той изричаше думите „Обичам те!“ -
ей така, между другото, по навик или за да запълнят тишината помежду им –
тя ги чуваше, но не успяваше да ги почувства, дори да знаеше, че той ги чувства.
Когато обаче той й показваше със своите действия и жестове на внимание любовта си,
тя притихваше, сърцето и почти спираше да бие и цялата й душа мъркаше нежно,
като малко коте, наслаждавайки се на искренността на неизреченото „Обичам те“.
Тези негови „Обичам те“ бяха почти поравно в двете кошници на везната
и превръщаха живота й с него в романтична приказка,
подпечатана с „тук и сега“, „днес и завинаги“, „на планетата Земя“...
Тя от своя страна не харесваше да изрича своите „Обичам те“ в отговор на неговите непочувствани от нея,
но понякога от вежливост и за да му върне жеста все пак ги изричаше.
Когато нейните „Обичам те“ обаче извираха от сърцето й, бе в моментите, когато тя чувстваше,
че прелива от обич и да я изрази само с милувка, нежност, сбъднатост…  й е крайно недостатъчно.
Ами да. Не й беше.
Тя искаше направо с цяло гърло да закрещи:
 - “Обичам те, обичам те, обичам те… Ти, чуваш ли?! Обииичааам теееее…“,
докато прокарваше пръсти през косите му, хапеше подивяла устните му, забиваше нокти по гърба му…
Упс.. то това беше третият й вид „обичам те“…
Добре де. Разбрахте ме.
Такава си бе тя. Несдържана в емоциите си.
Но той затова не можеше да й се насити.
Заради нейната несдържаност и вулканични емоции, когато идеше реч за „Обичам те!“.
А пък тя бе вечно жадна за неговите неизказано-доказани „Обичам те“.
Все й бяха малко, дори да бяха по няколко на ден.
Ненаситница бе тя.
Все чакаше още и още и още… докато остаряваше редом до него.
Ето така минаваха дните им… измежду многото им видове „Обичам те“.
Щастливи ли бяха? Не бяха ли? Само те си знаят…
А на нас остава да се чудим, колко точно „Обичам те“ и кои -
тези които ние поувствали сме изрекли или тези, които макар и неизречени от някого сме почувствали –
ще накарат душата ни, да засияе от щастие?

П.П.
Разказвача и музата му, т.е. главните виновници, са и двамата на снимката, докато синът им, демек фотографът, запечатва през обектива едно от многото им "Обичам те".  ;)

Автор: Ирена Сиракова
Фотограф: Алесандър Сираков

Вдишвам, издишвам…
аромата на лавандула ме омагьосва.
За миг се чувствам като горска фея,
която е полегнала в полето, за да чуе земята,
да си поговори с пчеличките, които жужат наоколо,
да се усмихне на облачетата в синьото небе
и да попее песента на вятъра,
докато слънчевите лъчи обагрят косите й в цвета на житото.
Замечтано поглеждам лилавите цветчета,
затварям очи и се отнасям за там където,
сказанията казват, че Св. Петър държи ключовете.
Полета ми ме отвежда не в окултното, а в реалността,
там където сърцето ми, забавило е своя ритъм,
за да се насладя с цялата си душа
на вълшебството и красотата на майката природа.
Връща ме в лавандуловото поле,
където аз – омагьосаната горска фея – отварям очи
и с усмивка осъзнавам, че Раят е на Земята, за тези,
които имат сетива да го усетят.

Разказвач:  Ирена Сиракова

Аз: - Здравей! Ти си София, нали? Аз съм Ирена, приятно ми е!
Тя: - Да. (пауза и любопитен поглед) Ти си толкооова хубава!
При, което детската й искренност ме остави без дихание, без думи за няколко секунди, преди да успея да й върна комплимента с "Ти също си хубава!. " И вече всякаш нямаше значение, че ръцете и ноктите ми бяха изцапини и омазани в черна смазка от веригата на колелото на сина ми, което току що бях оправяла, или пък, че излязох набързо рошава от вкъщи, при молбата на детето ми да го заведа с приятелите му в парка. Не. Нямаше значение. Почувствах се като пепеляшка на бала с принца. Само дето София не бе принца, а пък, аз както оставих парцала вкъщи, така излезнах, без феята да ме преобрази.
Аз: - Щом и двете сме толкова хубави, искаш ли да се снимаме?
Тя: - Да.
Кажете ми има ли нещо по-хубаво в лицето на човек от усмивката му?
Децата казват каквото мислят, без притеснение. Обезоръжаващо искрени са.
И любопитни. Преизпълнени с любопитсво.
Той: - Защо снимаш това дърво? - попита с детска почуда на 7 годишен.
Аз: - Защото ми харесва.
Той: - Харесва ти дърво?! Но това е просто едно дърво.
Аз: - Да. Харесвам дърветата. Харесвам природата и нейните творения: дървета, цветя, небе, трева, животинчета... И обичам да ги снимам.
Той: - Добре.
Хммм.... Този път аз останах учудена - твърде лесно се съгласи.
Кажете ми също, ако децата не бяха, такива любопитковци, как биха опознали света?
И си припомнете, че ние възрастните сме пример в живота на децата, но определено има и ние какво да научим от тях.

Любовта е маратон - или поне тя, я разбираше по този начин,
затова се стараеше да не допуска в живота си спринтьори,
които искаха да я спечелят за трофей,
но без желание да пробягат далечно разстояние.
Тя ги намираше за несериозници – без воля, без отдаденост…
Мъже, които не притежаваха нужната издръжливост
за да споделят щастието в очите й,
но едновременно с това и да бършат сълзите й когато е наранена.
Да я видят как израства,
как остарява,
как търси себе си
и им позвлява да я опознават бавно,
докато тя самата се губи в лабиринтите на собствената си душевност…
Не. Тя избираше ролята на препядствие по пътя на спринта им,
което ги препъваше и ги оставяше без дъх,
без да могат да се изправят и продължат,
преди да са помислили,
пречупили вижданията си под друг ъгъл…
Преди да разберат, че този трофей не им е по силите,
защото ще им ковства, както идейна, така и ценностна трансформация…
И тогава понякога ставаше чудо – някои от тях решаваха, че спринта вече не е за тях.
Решаваха, че имат достатъчно кураж, да се превърнат в маратонци.
Но не разбираха нещо много важно – само кураж не е достатъчен.
Воля, воля, воля….
Издръжливост, издръжливост, издръжливост…
Дисциплина, дисциплина, дисциплина…
И най-същественото и основното – мотивацията и откриването на смисъла –
да бъдат маратонци точно в нейния живот, припомняйки си всеки път,
когато им се струва примамливо да се откажат,
защо са избрали да споделят любовта, именно с нея.
Но неразбрали се проваляха и научаваха ценен урок.
А маратона изведнъж им се виждаше много по-желан, смислен, ценен…
от простотата на спринта.
Така вчерашни спринтьори, се превръщаха заради нея в маратонци,
готови да преминат с мъжество дългото разстояние, макар и не в нейния,
а в нечий чужд живот - на друга – не по-малко специална жена.
А тя..  Тя продължаваше да бъде препядствие и трансформация и смисъл...
Докато един ден в живота и не се появи „нейният“ маратонец,
с който и в момента са някъде там по трасето, давайки си един друг, смисъл да продължат.

Автор: Ирена Сиракова

Най-прелестна, най-свидна, все още девица…
там в морско селище на боляри, рибари и занаятчии,
нявгаш живяла приказно - красивата Зорница.
С коси до петите, в златно от слънцето огрени,
с кожа като кадифе и очи по-сини от море,
все до нея се хващали на хоро всичките знатни момци,
не е трудно да си отговорите, защо.
Но надвиснали черни дни над Агатопол.
Нашественици с кораби десетки, акустирали пред крепостните му стени.
90 дни и 90 нощи да го превземат немогли.
Но на 91-та нощ, момците на вражеската офанзива неустоели
и от оръжието на нашествениците, с чест и храброст измрели.
Останали старците, децата, девойките…
да скърбят и с добра дума да ги споминат.
Пълководецът на чуждите наредил,
на мегдана оцелелите от селището да сберат ,
в трюмовете на корабите да ги заведат и с вериги да ги оковат.
Но когаз пред очите му се мернала най-прелестната сред прелестните – Зорница -
по-красива и ярка от небесна звездица, той на мига се влюбил в нея
и почувствал сърцето си как ускорено бие, та чак свят му се вие,
а кръвта му  бушува като морето, чийто вълни се разбивали в скалите на селището превзето ...
Той девицата на мига за своя жена пожелал
и на подчинените си, в неговата шатра да я доведат, заповед издал.
Когато Зорница в шатрата пристъпила, в очите и лют огън горял,
а разумът и трескаво се опитвал да измисли, как не със сила,
а с ум да спаси и последния оцелял.
И щом неверника и казал, че за жена я иска,
тя бързо се съвзела и три неща от бъдещия жених и хрумнало най-напред да поиска:
първо - да види родителите си;
второ - да не убиват никого от сънародниците й;
трето - да запази вярата си.
Влюбеният друговерец - нашественик веднага се съгласил
и приготовленията за сватбата и поверил
Сватбата била невиждана - християнка се омъжвала за чуждоземец,
който държал в подчинение всичките й събратя.
Невестата била неземно красива като зората -
облечена в златотъкана рокля до земята,
с колан от чисто злато, прихванат с пафти,
сандалите й също златни,
а русите й коси дълги и гъсти до самите й пети,
били по-лъскави от звезди,
на снежнобялата й шия блестяло златно кръстче;
в очите й сякаш искряли слънчевите лъчи ...
След сватбеното тържество Зорница, повикала на помощ всичката си сила
и на съпруга си  тържествено заявила:
"Ето, сега съм твоя жена и само смъртта може да ни раздели.
Но аз ти признавам, че не те обичам и няма никога да те заобичам,
затова само смъртта може да ме спаси".
В тоз чаз, в който изрекла съкровените си мисли,
тя се затичала към отвесните скали
и пред смаяните очи на всички,
които в нейна чест се били събрали,
изхлузила за миг своите златни сандали
и се хвърлила в морето, за да спаси това, което
все още не и било взето.
Младоженецът бил поразен не само от красотата й,
но и от бързия и силен ум, помогнал й да се отърве
от дадения обет, който бил на сила взет.
Преди да се съвземе хукнал след нея,
но верните нему другари му препречили пътя
и от гибел спасили, от любов погубения.
Впечатлен от гордостта и смелостта на златната девица,
нашественикът удържал на обещанието си
и подарил свободата и живота на хората в завоювания Аготопол,
в чест на безстрашната Зорница.

Автор и фотограф: Ирена Сиракова
Снимки от Черно Море, България
Приказката е вдъхновена от заснетите сандали в/у скалите  :)

Отишла девойката на брега на морето. А морето й рекло:
 - Девойко, ти която притихнала си пред магията на вълните и омагьосана гледаш как се разбиват във скалите, знаеш ли девойко как живота си, така да изживееш, че и след теб в таз земя, зрънце вълшебство да посееш?
 -  Ех моренце, ех братленце, живота си го живея, както мама ме научи :
да не подценявам силата на прошката; да бъда тактична; никога да не отблъсквам някому умишлено; преди да съдя, да изслушвам и двете страни; да бъда любезна и с познатия и с непознатия;да не забравям, че добротата докосва сърцата на всички; да не губя време, когато ми хрумне добра идея - възможно е току що и на някой друг да му е хрумнала същата -успеха спохожда, онзи, който е по-целеустремен; да търся добрия шанс, а не сигурност;
да обичам, щом сърцето ми го иска. – изрекла без дъх да си поема девойката.
 - Ех девойко, ех тракийко, хем простичко, хем дълбоко…  Каква умница е твоята майка.
Тя магията на теб е предала. Ти към нейната и твоята мъдрост добави и с твоето чедо някой ден я сподели. – завещало разумно морето.
Обърнала се девойката и рекла да си върви… Две крачки извървяла, пък се спряла… Върнала се на брега на морето. Ръцете си в две шепи допряла, и в тях, колкото може, морска вода събрала. Умила си с нея лицето и на морето благодарила задето, с нея то споделило мъдрост от дълбините и й вдъхнало от силата на вълните. После се врекла и пред морето и пред сърцето и тя зрънце вълшебство след себе си да посее, в ума на детето, чийто живот, като слънце й било писано да огрее.

Автор и фотограф: Ирена Сиракова
Снимки от Черно Море, България, някъде м/у Лозенец и Арапя